Братът на шефа или най-голямата тайна на Хавана

Раул Кастро се ражда през 1931 в кубинската провинция Ориенте и е пет години по-млад от брат си Фидел. Какво са пет години в историята на едно семейство? В повечето случаи нищо повече от носталгична хроника, но не и когато голямото ти братче се казва Фидел Кастро Рус - кубинският диктатор с репутация на  бонвиван, харизматичен, но нетърпящ възражения мачо и политик с огромно влияние сред цялата богата на екзотика, политическа фауна на Латинска Америка и Карибите.

За братска прилика трудно може да става дума. Раул е с цяла глава по-нисък от Фидел  – факт, който от години дава храна на всякакви злонамерени слухове по негов адрес. И това далеч не е всичко. Най-младият от братята Кастро като че ли има проблеми дори с пускането на брада т.е. най-важният легитимационен признак на легендарните „barbudos“ („брадатите“ - прозвище на партизаните, оглавявани от Фидел Кастро). При него този признак просто липсва, заменен от рехав мустак, допълнен в най-добрия случай със скромна брадичка. 

Някои наблюдатели и анализатори на ситуацията в Куба, като бившият служител на ЦРУ Брайън Лател, са убедени, че всъщност баща на Раул не е галисийският земевладелец Анхел Кастро, а верният на диктатора Фулхенсио Батиста офицер Фелипе Миравал, по прякор „китаеца“.

На моменти Раул буди инстинктивно съжаление (освен ако не си кубинец естествено) – фигура без ясен профил, въпреки заеманите в продължение на почти 50 години висши държавни длъжности: Втори секретар на Политбюрото на ЦК на кубинската компартия, Вице-председател на държавния съвет, Първи вице-председател на министерския съвет, министър на отбраната, министър на вътрешните работи и т.н.

Сравненията между Фидел и Раул определено не са в полза на последния. Раул Кастро като че ли изглеждаше обречен завинаги  да остане в сянката на омнипотентния си брат, когато, неочаквано за мнозина, природата, която не признава никакви величия, обърна гръб на Фидел през лятото на 2006 г. Оказа се, че петте години разлика все пак имат значение.

Като оставим спекулациите по повод произхода му настрана, Раул Кастро си остава и досега една от най-големите тайни на Хавана. Това важи с още по-голяма сила сега, повече от година, след като той пое държавното ръководство на „Острова на свободата“ в свои ръце. Раул естествено знае, че не притежава обаянието и красноречието на големия си брат, но по всичко личи, че той не разчита много на масовите мероприятия и PR-a. В интервю от 2006 г., малко след като пое президентските отговорности, Раул Кастро в пристъп на откровеност заяви: „Не съм свикнал често да се появявам пред обществеността, освен когато това е наистина необходимо....Аз винаги съм бил дискретен, това ми е в характера и отминавайки сега ще ви кажа, че мисля да продължа така и занапред“.

През изминалите 15 месеца, откакто пое съдбините на страната и на режима в свои ръце, Раул Кастро с цялото си поведение само потвърди тези свои думи. Без излишна показност и гръмки фрази той се възползва от така отворилата се възможност и застана твърдо  начело на държавата. Това се случи в момент, в който цялата кубинска диаспора във Флорида и други части на САЩ с радостно нетърпение очакваше окончателния колапс на режима.

След като Раул пое всички най-важни държавни функции от ръцете на брат си, за мнозинството от външните наблюдатели в Куба на пръв поглед абсолютно нищо не се промени. Под ръководството на по-младия Кастро ситуацията е стряскащо спокойна, а партийното и държавно ръководство на острова излъчва малко очаквана стабилност. Колкото и странно да се струва това на някои твърде бързи и пристрастни в оценките си политически емигранти, за експертите е ясно, че 50 години участие в ръководството на страната на най-високо ниво не са преминали покрай Раул Кастро незабелязано. Натрупаните от него през целия този период познания и ръководни умения го правят една изключително силна политическа фигура, която се ползва от доверие не само в армията ( традиционният ресор на Раул – бел.авт.), но и в бюрократичния апарат на държавата.

В периода от средата на миналата година до днес Раул Кастро не само за пореден път демонстрира своята лоялност към делото на брат си и  януарската революция, но също така показа, че има и собствен, различен стил на управление. Той не само е по-умерен в своите изявления и външни изяви, но често е по-склонен на  компромиси от Фидел. Стилът на Раул може да бъде определен като по-прагматичен и не толкова догматичен като този на брат му.  Той е по-малко склонен към емоционални решения и действия, но това не означава, че е по-малко решителен и, ако се наложи, дори брутален, когато става дума за запазване устоите на  режима.

В интервю от  юни тази година, пред  „Ню Йорк Таймс“, дъщерята на Раул, Мариела Кастро Еспин, директор на Кубинския национален център за сексуално възпитание, разкрива част от характера на баща си, с когото тя се съветва по някои аспекти от своята работа: „Той винаги ми казва: Недей да бързаш, за да не издигаш стени (пред себе си)“. Точно този бавен, упорит  и предпазлив начин на работа е типичният, отличителен белег на стила на управление на Раул Кастро. Стил, който засега определено му носи успех.

Около личността на Раул има още много неизвестни, но най-важният въпрос оттук-нататък е какво може да очаква Куба от управлението на по-малкия Кастро? Демокрацията от американски тип засега не е алтернатива, която може да бъде сериозно обсъждана. Не така, обаче, стоят нещата с инвестиционния комунизъм по китайски образец. Невижданият икономически растеж на Китай през последните години събуди жив интерес навсякъде по света и не са малко анализаторите на политическата ситуация в Куба, които считат, че Раул ще се опита да съживи кубинската икономика с реформи по китайски модел. Куба и Раул, обаче, са в състояние да изненадат мнозина, избирайки някакъв трети път на развитие, като например в рамките на лансираната от президента на Венецуела Уго Чавес инициатива „Боливарска алтернатива за Латинска Америка и Карибите“.

По тези въпроси очевидно може още много да се спекулира, без да се достигне до еднозначен отговор. В момента е ясно единствено, че американската блокада срещу Куба окончателно се провали, а Куба все повече се отваря за чуждестранни туристи и инвестиции. Основите за едно ново начало са положени, но Раул, както винаги, не бърза.