Боливия– индианци, кока, национализация

Боливия продължава да е една от големите неизвестни в южната част на Америките. Дори гражданите на съседните държави асоциират страната предимно с труден планински релеф, „твърде много индианци“, икономическа изостаналост и политическа нестабилност.

На пръв поглед боливийците трудно ще могат да се преборят с подобен род предразсъдъци, защото по-заможните им съседи в Аржентина, Чили или Бразилия ги опознават в повечето случаи под формата на евтина работна ръка и амбулантни търговци.

Добавете към всичко това вековната дискриминация на расова основа ( почти 50 % от населението на страната са индианци от племената кечуа, аймара, гуарани и др.), големите исторически поражения на боливийската република през последните 180 години (неуспешните войни срещу Чили и Парагвай ) и неуважението, с което навсякъде по света посрещат бедността, и тогава колосалните комплекси на боливиеца стават донякъде разбираеми.

Може би съвкупността от гореизброените негативни фактори се е оказала тази малко странна, но доста експлозивна смес, върху чиято основа в Боливия напоследък нещо започна да се променя и се променя така, че трансформацията стана видима даже за преситения от новини и затрупан от собствените си проблеми европеец.

През последните две години всяко споменаване на Боливия неизменно върви ръка за ръка с името на колоритния президент на страната Ево Моралес Айма.

В това няма нищо учудващо. Все пак Моралес Айма е първият индианец на президентския пост на Боливия, а освен това е социалист, профсъюзен деятел, антиглобалист, противник на политиката на САЩ в региона, защитник на коката за традиционни нужди и приятел на не по-малко екзотичния венецуелски лидер Уго Чавес.

Забравихме да споменем, че, по стандартите на средностатистическия евробюргер, той има също така ужасяващи предпочитания, що се отнася до облеклото.

С подобен "екстремен" бекграунд, съвсем логичното се случи, още преди Моралес да седне на президентското кресло в началото на 2006 г. Голяма част от западната преса свири сигнал за тревога и се впусна във вихрена атака срещу боливийския „популист“.

Известно е, че греховете на Ево не са малко. За мнозина той е популист, за други националист, за трети комунист. Ако се вслушаме в думите на неговите политически опоненти, може да се окаже, че настоящият президент на Боливия всъщност носи хаос и безредие навсякъде, откъдето мине.

Специалистите по дезинформацията са наясно, че най-лесният начин да дискредитираш стратегията на опонента е да отричаш, че такава стратегия изобщо съществува. Ето защо това, в което го обвиняват най-често европейските и американски медии, е липсата на икономическа програма. Това звучи доста по-смислено от гореспоменатите, набързо скалъпени етикети.

Ево не си направи труда да спори по вестниците със своите критици. Вместо това още на 100-я ден от управлението си, на 1 май 2006 г., национализира нефтените и газовите резерви на Боливия, като накара армията показно да окупира петролните и газовите полета в страната.

В допълнение, не се посвени да постави на големите нефтени компании, като испано-аржентинската Repsol YPF, бразилската Petrólio Brasileiro (Petrobras), British Petroleum (BP) и френската Total шестмесечен ултиматум за предоговаряне на условията за ползване на природните ресурси на страната с правителството или да напуснат.

Като резултат от тези свои действия, Моралес спечели уважението на голяма част от бедните си сънародници и категоричното неодобрение на едрите, чуждестранни инвеститори.

Да, естествено, че ставаше дума също така за сплотяване на партийните редици на ръководеното от него „Движение към социализъм“ (MAS) и за лов на гласове преди предстоящите тогава в Боливия местни избори.

Малко споменаван, обаче, е фактът, че с национализирането на газта, боливийският президент изпълняваше едно от своите основни предизборни обещания към местния електорат.

Национализацията, най-вероятно, ще се стори на мнозина едно твърде крайно средство за лечението на боливийския държавен организъм, но, ако лекарството се казва Ево Моралес, това само по себе си е достатъчна илюстрация за тежестта на заболяването.

Освен това, нито един от западните експерти засега не е обяснил каква точно е разликата между популизма и начинът на водене на изборни кампании в т.нар. „зрели демокрации“. Може би това, че боливийският „популист“ се стреми да изпълнява обещанията си към своите избиратели – почти непростим идеализъм в очите на голяма част от световната политическа класа.

За две години управление Моралес показа, че в икономическия модел на съвременна Боливия главната роля се пада на социалната сфера – факт, който всъщност е най-голямата разлика между неговото управление и традиционният икономически модел в страната, който облагодетелстваше само една малка обществена прослойка.

Боливийският елит така и не съумя, през всичките години на своето управление, от 1825 г. (годината на създаване на боливийската република ) до смъкването от власт на президента Карлос Меса (през 2005 г.) да оправдае пред гражданите на страната смисъла на своето съществуване.

Историческите асоциации на над 2/3 от боливийците са свързани преди всичко с национални катастрофи, деспотизъм, военни преврати и икономическа експлоатация под ръководството на същия този елит.

В края 70-те години на 20 век в някои региони на страната все още имаше селяни, които работеха в именията на едри земевладелци без заплащане и живееха при катастрофални условия.

От средата на 80-те години, „елитът“ се врече във вярност на неолиберализма – новата по това време латиноамериканска мода по вашингтонски образец. Последвалата приватизация на мините, телекомуникациите, водата, въздушния и железопътен транспорт, електричеството, петролния и газодобивния сектор лиши от препитание стотици хиляди боливийски работници.

Това е причината, поради която днес много боливийци, когато чуят за „демокрация“ всъщност си мислят за „империализъм“ и продаване на националните богатства на безценица. В този смисъл, Моралес, който също е израстнал в крайна бедност, беше излъчен от боливийците, за да сложи край на тази нетърпима за тях ситуация.

Но за да стартира мащабната трансформация на Боливия, Моралес имаше нужда от съответната външнополитическа подкрепа.

В тази област Ево съвсем логично се свърза в единен политически, икономически и социален блок с Венецуела на Чавес и Куба на Кастро - най-изявените критици на САЩ в региона. Освен това, именно те бяха лидерите, които му помогнаха изключително много по неговия път към най-високия държавен пост в Боливия.

Моралес се отблагодари подобаващо. Още през април 2006 г. той се срещна с Чавес и Кастро във Хавана, където тримата подписаха споразумение помежду си, с което Боливия практически стана член на политическото и икономическо обединение „Боливарска алтернатива за Америките“ (ALBA).

В този контекст, Ево  се явява съосновател на един нов политически и икономически съюз, чиято основна цел във външнополитически план е да противодейства на амбициите на Вашингтон за създаване на свободна търговска зона от Аляска до Огнена земя.

Въпреки че проблемите пред ALBA не са малко на брой, съвместното творение на радикалната южноамериканска левица все повече се очертава като икономическа алтернатива за Латинска Америка.

В ALBA, освен Куба, Боливия и Венецуела, членуват вече Никарагуа и карибския остров Доминика, а Еквадор, Хондурас, Уругвай, Хаити, както и други латиноамерикански държави, взимат редовно участие в срещите на съюза.

Един от минусите на тази организация е, че тя разчита твърде много на Венецуела, макар вече да е ясно, че Чавес не разполага с този огромен финансов ресурс и нови технологии, които да могат да подпомогнат икономиките на такъв голям брой страни от Южна Америка и Карибите.

По този начин твърде голямото обвързване на Боливия с Венецуела може да се окаже нож с две остриета, защото ще отблъсне други традиционни стопански партньори на страната, като регионалният лидер Бразилия, който има големи икономически интереси в страната.

Друга потенциална слабост в разбиранията на боливийския президент е, че той продължава да е убеден, че може да противостои на глобалните тенденции в световната икономика. Глобализацията обаче вече е налице и единственото нещо, което страни като Боливия могат да направят, е да сменят за малко правилата на играта, за да променят отвътре собствената си икономика, така че тя да бъде в състояние да отговаря адекватно на новите предизвикателства.

Споровете „за“ и „против“ политиката на Моралес едва ли скоро ще приключат, но в интерес на истината трябва да се спомене, че за пръв път в съвременната история на Боливия моделът на управление и икономическата политика на страната са автентично боливийски, а не са преписани набързо от наръчниците на Международния валутен фонд.