Пътят към (Не)зависимостта

Ден като днешния е направен за празнуване. Ето защо независимо от всичко и всички реших да се потопя в центъра на отбелязването на Независимостта - Велико Търново.

Ранното ставане не можа да сломи моя непримирим дух и желание за пътуване. За съжаление обаче все още нямам кола, а това ме принуждава всеки ден да съм зависим от обществения транспорт.

Независимо от това нищо не можеше да сломи моя дух за отбелязването на заветната дата 22 септември.
Тричасовото пътуване до Велико Търново не ми се стори дълго (та аз всеки ден кисна по толкова в градския транспорт). За щастие съм независим от никотина, за разлика от момичето, което стоеше до мен и нервно чупеше пръсти.

„Уфф, няма ли да спре някъде тоя за 1 цигара, бее”, мърмореше нервно мацката и така тръгна с нея един диалог, та чак до Търново.
Оказа се, че момичето и то се бори за независимост. На 20, учи и работи в София. Сама си плаща квартирата. В опита си да не бъде зависима от парите е стигнала чак до САЩ преди година. На бригада.

За щастие с момичето открихме доста общи теми за разговор и времето започна да минава все по-бързо.

Всъщност, като се качиш в обществен транспорт и се загледаш (че и заслушаш), веднага може да видиш колко разговорливи сме станали българите. За съжаление обаче не в завързването на контакти, а в зависимостта си от телефона.

Че нечий телефон звънкаше през 3 минути - е ясно, но определено има хора, които, като ги слушам, си мисля, че имат не 1000, а 10 000 безплатни минути.

„Слушай к`во, омръзна ми от тебе! Ти си болен, беее!“, чу се внезапно истеричен писък от задните седалки и целият автобус обърна глава натам.

Оказа се друго младо момиче, явно имащо проблеми с гаджето.

Мадамата си повика на воля около минута и най-накрая завърши с обещаващото за всички ни: „Не искам да те чувам повече“.

Слава Богу. Със сигурност и целият автобус не желаеше да я слуша повече.

Щастието обаче бе мимолетно. Момичето пак захапа телефона и започна отново една тирада, от която в автобуса се разбра: колко голямо говедо е приятелят й, кога двойката за последен път е правила секс, а в кратките почивки от караниците – какви са новите колекции по "Витошка" и как звучи новата песен на неизвестна за мен фолкпевица. Не че ни интересуваше особено. Явно обаче мацката бе доста зависима – и от телефона си, и от приятеля си.

За щастие скоро след това стигнахме и Велико Търново, центъра на празненствата по случай 100 години от Независимостта на България.

Тук е мястото да отбележа, като редовен посетител на този прекрасен град, че на национални празници шансът да си намерите хотел ей така е нищожен. Всичко е пълно навсякъде, а и в такъв момент и цените стават само за финансово независими хора.

За щастие аз не страдам от проблеми къде да спя (който е взел болярка, така е) и ми остана просто да се отдам на отбелязването на Независимостта.

А в ден като този може да срещнеш много различни хора. Едни – независими от работа и училище, щастливо обикалят улици, кафенета и магазини. Други – независимо от празника остават зависими от своите всекидневни  задължения.

Естествено, до настъпването на вечерта - когато независими и щастливи сядаме на софрата, а често завършваме зависими от алкохолното опиянение.

И ако вие се чувствате независими и искате да усетите истинската атмосфера на празника, може би още не е късно да запалите колата и да отпрашите към Велико Търново.

Аз лично ще бъда някъде там – в подножието на Царевец, зависим от величието на България и нейното минало.

Защото Независимостта на България далеч не започва с датата 22 септември.

Дори тези 100 години не представляват нищо в сравнение с могъществото на Симеон, разума на Иван Асен или саможертвата на последните Шишмановци.

Защото Независимостта на България започва с независимостта на нейните граждани. Остава ни да се борим срещу нашите зависимости, за да бъде независима и България.

Честит празник, българи!

22.09.2008   София - Велико Търново