Как и BBC са евтини

Британска журналистка пред входа на софийски фолкклуб. Мутрите й отварят чинно широката врата, докато тя, влизайки, разяснява що е то попфолк. И колко значим е той в България.
 
Въпреки някои фактологични грешки, като например, че певиците правят богатство от продажби на дискове, като цяло журналистката беше права. Пълно е с чалга клубове, певиците имат много общо с мафията, въпреки това са звезди в България и т.н. Класическо BBC – не можеш да кажеш „не е вярно“.
 
Видеото нажежи интернет пространството ни като калорифер. И коментарите бяха, както обикновено, негативни. Как, разбираш ли, пак ни разобличиха, как може да сме такива простаци, как отново ни се смее цяла Европа. Даже и Румяна Желева го беше отнесла тук-таме, не без основание, но все пак – не на място.
 
В суматохата всички изпуснаха една важна грешка в този репортаж – че е напълно едностранен.

Наистина, обективен за чалгата, но напълно необективен за обществото. Ето и елементарно доказателство:
 
Същата репортерка по същия начин можеше да влезе и в зала „България”, на около 5 минути пеша от показания фолк клуб. Където няма охрана, която отваря вратите, където звукът от филхармонията звучи почти брилиянтно и където седящите места са разпродадени от месеци. Места, на които седят културни хора, които може и да са с поовехтяло официално облекло, но освен с това не се различават особено от другите европейци.
 
Друга възможност за репортерката от ВВС можеше да бъде материал за софийските театри. На брой предостатъчно за град с големината на София, но пак препълнени. Дори правостоящите места ги заемат разни студенти, били и те предимно от НАТФИЗ. Пълно е с публика, която ръкопляска на същите спактакли, на които ръкопляска и целият свят. Можеше дори да вкарат уж невероятни за София кадри – хора си говорят по време на антракта или весели двойки, прегърнати на път за вкъщи след спектакъла. И да покажат чудото под заглавие „Те са като нас!“ .
 
Но хайде, да кажем, че подобен репортаж за сериозно изкуство не би бил интересен на зрителите. Сравнително скучновати, сериозни хора, с реални виждания за света ги има навсякъде. Рейтингът би бил нулев.
 
Така се връщаме към поп-а и разните поп певици. Изрусени, полуголи момичета, като нашите фолк псевдозвезди, но и като Бритни и Лейди Гага, чийто стил не е много по-интелектуален и въпреки това пълни заведенията – както в София, така и в Лондон. И в това няма нищо лошо. Или всички британци, слушали цяла година мегахита на изпълнител, наречен Питбул, също са чалгаджии?! Защото освен текста „искам те-искаш ме”, музиката също беше идентична с родния ни попфолк – казва се регетон.
 
Освен това остава и рокът. За Каварна няма и смисъл да се говори, за фестивала в Бургас – също, а в София се пълнят както зали, така и стадиони. Поне така е в последните 5 години. И кой ли не дойде – от Продиджи и Мерилин Менсън до Мадона. Не че някой би посмял да сравнява нашенската рок сцена с британската. Но купонът ни с нищо не е по-лош от този на Хайд парк или Уембли например, въпреки че при тях е от 60 години, а при нас отскоро. Учим се бързо. Доказват го все по-новите поп и рок звезди, които идват. Явно публика има. И то достатъчно. Всеки път залите и стадионите са пълни. Дори и при местни величия като Милена със или без Ревю, като сред погото на Хиподил или люлеещите се маси от хора пред Ъпсурт. Например.
 
Отношението ни към музиката не е много по-различно от всяко друго. Дори самата чалга певица Елена, която даде интервю в споменатия репортаж, каза нещо важно – попфолка никой не го взима насериозно. Но това й изказване остана някъде на по-заден план.
 
С други думи – не че в България не е пълно с простаци, техните жени и чалга. И не че не се набиват на очи. Но те могат да бъдат и избягвани, поне в свободното време. Действие, на което с времето са се научили много хора. Общество, което не е в чалгаджийниците.
 
Защото, като влезеш в т.нар. фолкклуб, не е неочаквано да видиш чалга общество. И като те дразни някаква публика, просто ходиш на други места и слушаш друга музика. Като навсякъде по света.
 
А когато един журналист е сериозен, най-малкото предвид работодателя си, май не е лошо да покаже и другата страна на медала. Иначе е едно скучно клише. А с клишета за България се оперира точно толкова елементарно, колкото и с клишета за Англия. Или как беше това за лошата кухня и странния хумор?!