Касиел Ноа Ашер: Изкуството у нас бавно умира

Три жени се опитват да преоткрият живота си, събирайки се да отбележат Джулай. След като обикалят родното Черноморие, наблъскано с чалга и кебапчийници, стигат до едно от малкото останали самотни морски кътчета. Филмът е  на режисьора Кирил Станков. Непосредствено преди премиерата успяхме да поговорим с актрисата Касиел Ноа Ашер, която изпълнява една от главните роли.

Героинята ви не успява да реализира мечтите си. Представяли ли сте си с какво ще се занимавате, ако не ви бе провървяло в киното и театъра?

Обичам да се връщам към началото с всяко нещо, с което се занимавам. Когато се връщаш на нулата, започваш да се учиш наново.

Като филма, в който участвахте "Всичко от нула". Близка ли ви е героинята от "Джулай"?

Да, и тя като мен не позволява съвсем да ни смачкват и изплува. Любопитството, желанието за живот и свобода ни прави търсещи личности и хора, които не се страхуват от предизвикателствата.

Харесвате ли Джулай?

Бих искала да избегна сантимента. Джулай за мен не е група хрантутници, които се напиват и посрещат пияни слънцето, заобиколени от кебапчета, чалга и новостроящи се чудовища на морето. Джулай е да посрещнеш огъня, изгряването вътре в себе си. Да видиш тази светлина, която те кара да вземеш решение, да бъдеш личност в едно трудно време, където има доста лоши хора и сложни ситуации. Мисля, че филмът, особено в тази територия, в която ние снимахме - край  Варна, по някакъв начин дава надежда на голяма част от гражданите. Знаем, че там се стигна до много крайни ситуации. Човек се самозапали, превърна се в жива факла като протест. Наистина хората са уплашени и с този страх предават и личността си, и най-близките си. С този филм ще им покажем един от начините да се съпротивляват.

Трябва ли изкуството да е социално ангажирано?

Хубаво е да трогва при всяко положение. Да е истинско, откровено и да му даде надежда за по-нататъшния му ден. Филмът не се занимава толкова със социалните проблеми. Той ни запознава с пътуването на три жени една към друга. Всичкото останало е фон, може би черен, но героините всъщност се опитват да разбият тази тъмна действителност със слънцето, което изгрява над главите им.

В деня на премиерата бе и поклонението на Чочо Попйорданов.

Много ми е мъчно. Замислих се тези дни, че нашата територия не си цени и не помага на големите си таланти. Има един вариант – да умреш млад и красив, подобно на Джим Морисън. В този случай вземаш добри пари, имаш известност и в един момент всичко ти идва в повече и умираш на 27 години. У нас се случва едно бавно умиране. Чочо бе на 48 години. Би трябвало да изиграе най-хубавите си роли като зрял човек. Мисля, че начинът, по който се третира културата, изкуството, хората, които се занимават с него, е чудовищен геноцид. Чочо не е първият, няма да е и последният от хората на изкуството, които на зряла възраст ще си отидат уморени. Ще им бъде отказана почитта да умрат млади и красиви или да доживеят достойно до старини и да се занимават с това, което обичат и харесват.