Никога не се предавай на поредното клише

Доста често използваната реплика на Уинстън Чърчил: „Никога не се предавай“, оглави поредния филм клише, който тръгва в киносалоните у нас.

Постулатът е толкова често срещан в мислите и диалозите на американците (особено на екрана), че дори да са окървавени, взривени или току-що Земята да им се е стоварила на главите, те винаги ще намерят сили, за да си кажат: „Ще се оправим“ и „Всичко ще бъде наред“.

Репликите не се променят като сюжетите. Така ще е и във филма на младия режисьор Джеф Уадлоу. От бълването на успокоения като това, че „винаги ще има утре“, явно има силна нужда в училищната екшън-драма.

Филмът ни хвърля в проблемите на сърдития тийнейджър Джек Тайлър (Шон Фарис), който се чувства гузен за смъртта на баща си.

Чувството му на вина далеч не е утихнало и често го забърква в зрелищни побоища.

Последствията са ясни - изхвърлят го от всяко училище, заради което се мести и страда цялото му семейство – красива и изнемогваща майка (Лесли Хоуп) и по-малък брат, трескаво стремящ се да прилича на батко си.

В новото училище идват и новите проблеми, част от които са свързани с красиво русо момиче (Амбър Хърд) и нейния приятел – местен хулиган  (Кам Гиджандет).

Героят ще си намери гуру в лицето на мълчалив наставник (Джимон Хонсу), който също има лични проблеми за решаване.

Двамата взаимно ще се предизвикват и ще озаптят с бойни умения и мъдрости обърканите си души.

Доста време персонажите ще изкарат в спортната зала. Иначе идеята чрез млатене да се разделиш с агресията си също е показвана в киното, и то неведнъж. Най-добрият пример е „Боен клуб“, но в него Дейвид Финчър човърка далеч по-дълбоко в комплексите на американското общество (а и не само).

Изборът е на всеки, но тази толкова предизвестена история може да се замени с някой от не така предсказуемите филми от Киномания. Които поне не приличат на предишния и по-предишния, и по...