Легенда за басиста

Самата новина, че пролетният "София джаз пик” ще бъде закрит с концерт на легендарния басист Маркъс Милър беше достатъчен повод от месеци да потриваме сладостно ръце и да потропваме нетърпеливо с крачета. Накрая концертът дойде – и разбира се, не мина незабележимо. И аз бях близо до небето.

Но не в смисъл, че гледах концерта от трети балкон. Напротив – още в началото си бях долу, до сцената. За тази цел раздадох малко нежно лакътно правосъдие в претъпканата зала 1 на НДК. Близо до небето, защото аз, заедно с всички там и тогава изживяхме пълното полудяване на това да си толкова близо и да чуеш наживо Маркъс Милър.

Преживяването беше адски силно – заради това, че беше тъмно, слухът на всички беше крайно изострен и музиката направо лазеше у хората, вътре, около сърцето и белите дробове, спираше дъха, разтупкваше те и те водеше.

Посоката е ясна – яко фънк с елементи на джаз, фюжън и r'n'b. Изсвирени на известния Fender Jazz Bass от специалната серия, кръстена на басиста. И като стана дума за инструменти, не бяхме лишени от демонстрация по мултиинструментализъм - ако има такава дума, тя е валидна за Маркъс Милър, защото само в рамките на няколко песни той смени кларинет, бас-кларинет, клавири, бас китара и разбира се – личния си инструмент – глас.

Изпълненията му включваха класики от "Come Together" на Бийтълс, през кавър на Стиви Уондър, последван от композиция на Майлс Дейвис и авторското “Tutu". Всичко това доведе до вокалното изпълнение на песента "Boomerang" - “What goes around comes around” - пее той и енергията, която изпраща чрез музиката и дрезгавия си глас наистина се връща – дори с по-голяма сила - обратно на сцената.

Всяко усещане, което се изливаше от върха на пръстите на музиканта и неговата банда достигаше директно в дълбините на крайно зажаднелите за плътна, силна, мощна и наситена музика фенове. Затова дори и без изпълнение на любимата ми “Power of Soul” почувствахме силовото и величествено усещане за музика на душата на басиста.

Концертът тръгна много силно, достигна до творчески делириум по време на върховото соло на Милър, в което басът вече не беше дъска с опънати метални жици на нея, а нещо огромно, живо, което можеше да говори и да пее, дори когато барабаниш по грифа. Изобщо – феноменално избухване беше, и съответно – последвано от някакво леко отпускане, което на мен поне ми подейства отрезвително.

Не ме опияниха бисовете, но пък енергията на претъпкана зала, която става на крака и пляска, си беше доста силен емоционален заряд.

Освен това Милър свири с наистина страхотна банда – музикантите, особено брас-секцията, са със сигурност поне толкова интересни, колкото е той. Солата на Патчис Стюърт (тромет), Кийт Андерсън (саксофон) и Грегъри Марет (хармоника) бяха виртуозни, дирижирани от самия Милър, каторазговор и надсвирване между тях. Впечатляващи бяха и Пуги Бел на барабаните и Боби Спаркс на клавишни.

В крайна сметка – космически финал на любимия ни фестивал.