Когато театърът излиза извън сцената

В днешно време информационните технологии генерират много повече идеи от хуманитарното знание. В това вярва Александър Събев, който е едновременно театровед, режисьор и програмист. Премиерата на новата му постановка „Блажно наддумване“ е на 15 октомври в ТР „Сфумато“, от 19.00 часа, като представлението излиза извън пространството на сцената и се разполага в близката градина до театъра.

В постановката двамата главни персонажи се наддумват с истории (от "Фолклорен еротикон"), събрани от различни краища на страната. Именно тяхното автентично звучене вдъхновява режисьора, познат още и като автор на „Тестостерон“ в ДТ "Гео Милев" Стара Загора.

Ти си театровед, режисьор. Пречи ли аналитичната, донякъде теоретична специалност, на работата ти като режисьор?

Не пречи. Смятам, че режисьорът трябва да е инженер на спектакъла си. Влагам строги дефиниции на технически умения, които да ми помагат да разчета материала. Дълбоко вярвам, че инженерният подход е много по-богат, отколкото да се разчита на интуиция и онези неконтролируеми емоции, които не знаем дали днес ще ги има, а утре - не. И когато правя представление, се радвам, че съм инженер.

Защо се спря на този текст, включващ разкази от "Фолклорен еротикон"?

Това е монография от няколко тома. Използвам текстове от първи и втори том. Ще отговоря по-отдалече на въпроса. Има един театрален режисьор от началото на 20-ти век, който се отказва от театъра и институцията като такава и започва да прави представления, които не са с артисти и с драматургични текстове. Т.е. завръща се към старинните славянски истории. От много време ми се иска да мога да направя представление, което да се играе навсякъде. Импулсът за игра да е толкова мощен и увлекателността, богатството на текста - да са така големи, че да няма нужда от други помощни средства като сцена - кутия, грим, костюми. Да е без тези допълнителни знаци.
Фолклорният еротикон има текстове, които от много време ги чета, обхождам ги и се опитвам да намеря ключ към тях, за да мога да ги превърна в театър. Да открия онези механизми, които да задвижат отново историите, които сами по себе си са фантастични. Искаше ми се тези разкази, записвани от Флорентина Баданаланова и екип, да бъдат изговорени, съживени.

От друга страна, в тези истории ме омая невероятната им фантазна енергия. Човекът, който си обяснява света, но тъй като не го познава, няма днешното научно познание, той го доизмисля.  А аз имам нужда от енергията на фантазното и се хванах да работя тези текстове. Когато имаш страст да фантазираш, ти генерираш нови идеи или пък съответно оборваш други стари. Съграждаш нови светове и тази нужда първо от фантазна енергия и второ – от нови светове, ме вълнува в този материал. Много малко подобни текстове съм срещал с такава светоизграждаща енергия и това ме очарова.

Спектакълът се играе навън, без допълнителна светлина, без завеси... По някакъв начин това ми напомня за филмите от Догмата на Ларс фон Триер, който също изключваше изкуственото осветление, музика, дори професионалните актьори...

Има нещо такова. Когато Гротовски – един голям театрален режисьор, прави уъркшоп и събира театрали, той ги завежда в една гора. Те очакват чудеса, а той им показва едно ручейче като им казва: „Това е много хубав театър“. Що се отнася до моя спектакъл, историите в него са свързани със светоустройството. По какъв начин е формиран светът и човекът. Защо се е породил сексът. Всеки бутафорен елемент бива изхвърлен от разказа. Персонажите ми играят на едно дърво и така историите им стават по-сетивни. Именно заради тази сетивност на световете, които се изграждат по време на представление, реших представлението да бъде навън и да се усеща природата.

Персонажите говорят старобългарски. Това ме пренесе във времето, когато хората се наддумват, и в същото време се замислих кога един текст остарява?

Когато светът, който изгражда в себе си, е заминал. Когато има глобални теми в текста, той няма как да остарее. А ние наистина сме спазвали стриктно диалекта. Радвам се на диалектите. Смятам ги за огромно богатство, защото предават на самата дума определен нюанс. В самата дума и в начина, по който се произнася от един съвременен човек, поражда някаква другост , което пък поражда театър.

Имаш още една професия - тази на програмист.

Това е другото нещо, което смятам за важно – да можеш да се движиш, където ти е интересно. В днешно време информационните технологии генерират много повече идеи от хуманитарното знание. Това е едно пространство, което всеки ден бълва идеи и е много вълнуващо – да бродя в пространство, където всеки ден тече свежа вода. Затова се занимавам и с програмиране.

Режисурата – професия или призвание е?

Призвание. Това е нещо, което като усетиш, че можеш да го правиш, и много трудно се спираш.

Трябва ли едно изкуство да бъде социално ангажирано?

Изкуството задължително трябва да бъде социално ангажирано дори когато не е направено по толкова явен начин. Все пак то борави с идеите на днешния ден и е лицемерно да се правим, че те не съществуват. Въпросът е в интелектуалната сила на съответните артисти да могат да дефинират за себе си средствата, с които да изразят своята акция. Всяко едно представление комуникира с аудитория тук и сега и няма как да не е социално ангажирано. Самото присъствие в някакво пространство само по себе си е социално ангажирано. Изкуството трябва да има много силна позиция, защото тогава би било ангажиращо и би променяло нещата, които смятаме, че са нередни.