Тук-там между Изтока и Запада

Макар че мога с лека ръка да кажа, че новият роман на Харуки Мураками "На юг от границата, на запад от слънцето" не е толкова добър като “Кафка на плажа”, или “Хроника на птицата с пружина”, възнамерявам да се въздържа.

Защото въпреки привидната разлика, тази проста четивна история има какво да прибави към списъка “Какво харесвам в Мураками”.

Привидно лишен от обичайното съчетание между мистифицизъм и интересен поглед върху културулогичните разлики между Изтока и Запада (Мураками често е определян като японец, който пише японски истории като американец), романът е малко по-различен от досегашните, преведени на български, но в никакъв случай - изключение в библиографията на Мураками.

Всъщност книгата напомня на главния герой – привидно човек на средна възраст, който е приел за юношеска заблуда идеята за своята уникалност и е станал управител на няколко джаз-бара, но всъщност преживяващ нещо между дълбока криза и истински катарзис.

Разликата между обективната привидност на този обикновен човек от средната класа (многократно подчертавана в романа) и неговия буен вътрешен живот те кара да четеш и да достигнеш до задната корица, без дори да си осъзнал как се е случило.

Романът разказва от първо лице живота на Хаджиме (името означава "начало" на японски), който среща първия си приятел в лицето на съученичката си Шимамото. Свързва ги фактът, че са единствени деца в семействата си (нещо изключително рядко в Япония), както и любовта им към няколко плочи с концерти на Лист и Нат Кинг Кол.

Музиката, както и физическите белези и недостатъци пронизват и този роман – драскотината на плочата, която прави песента истинска, концертите за пиано на Лист , които не могат да бъдат изсвирени идеално, накуцването на Шимамото, усещането, че нещо винаги липсва, винаги нещо предстои. И точно тези липси в детството, юношеството и зрелостта на Хаджиме, правят любовта съвършена (въпреки, че е невъзможна).

Затова, когато той вече е щастливо женен и има добри доходи, появата на Шимамото разбърква по мистичен начин живота му, който е “пълен” и с това – по странната логика на романа – несъвършен.

Чрез липсите, "На юг от границата, на запад от слънцето" отваря невидимия свят между думите, нереалното се материализира между невъзможни комбинации от обикновени неща.

Например “На юг от границата” е американска песен (със споменатата драскотина), на юг от границата на САЩ е Максико, но на юг от Япония? Япония – краят на Изтока, на запад от слънцето, което кореспондира и със споменатата в книгата “сибирска треска”, която всъщност е напълно измислена (болест, при която в Сибир хората тръгват със слънцето към залеза на запад и вървят, докато не умрат)...

Освен между възможното и невъзможното, леката, четивна и увлекателна история ни води през израстването, намирането и загубването на себе си. Психологизмът, с който авторът подхожда към различните етапи от това равитие е изключително приятен.

Ужасно любимо ми стана преминаването от екстатичното детско очакване да ти се случи светът, до рутината, която води глуповатото убеждение, че можеш сам да го случваш. То, разбира се, завършва с шамар. Но това не е болезненото “навлизане” в реалността. А излизането от нея, израстването до ниво, в което се съгласяваш с необяснимото в живота и продължаваш напред.

Краят на романа, както винаги, хвърля в джаза. И те кара си мислиш, че навлизайки в живота на героите на Мураками, навлизаш и в своя собствен. Или по-точно, четейки го “и си тук, и не си тук ”...

"На юг от границата, на запад от слънцето" се издава от Колибри