Механично пиано

Това не е книга за онова, което е, а за онова, което би могло да бъде...

Така започва „Механично пиано” – първият роман на големия американски писател Кърт Вонегът, публикуван през 1952 г.

Интересна подробност е, че романът е преиздаден през 1954 г. под новото име „Утопия 14”, но след това авторът и издателите се връщат към първоначалното заглавие.

„Механично пиано” е роман антиутопия за механизирания свят на бъдещето и разделението на обществото.

На власт е малка група олигарси.

Но олигарсите на Вонегът не са капиталисти, а инженери и мениджъри.

Машините са достигнали своя триумф, измествайки напълно вече безполезните работници и тоталната механизация води до конфликт между двете класи.

Със солидна доза черен хумор и ирония Вонегът разказва историята на инженера Пол Протей, който не иска да живее в свят, в който хората са просто допълнение.

Въпреки че Пол се изкачва по стълбицата на успеха – перфектната съпруга, добра позиция в завода Илион (който странно напомня на Дженерал Електрик) и голямо повишение, той е обзет от съмнения за състоянието на обществото.

Така Протей се присъединява към революционна организация, бореща се против машините, но той и съмишлениците му скоро се убеждават, че бунтът е безсмислен.

Пол осъзнава, че в действителност целта им е била да дадат надежда на човечеството, а не да разбунтуват обществото...

В известна степен първият роман на Вонегът съдържа биографични елементи, отразявайки раздялата му с работата в Дженерал Електрик и началото на творческата му кариера.

Вдъхновението за книгата той обяснява така: „Работех за Дженерал Електрик. В производствения процес участваха много прецизни машини. Беше 1949 г...

„Механично пиано” беше моят отговор на намеренията всичко да бъде управлявано от малки кутийки. Да, имаше смисъл от тях.

Да притежаваш малка тиктакаща кутия, която взима всички решения вместо теб, никак не е лошо.

Но е твърде лошо за човешките същества, които придобиват своето достойнство чрез работата, която вършат.

Книгата ми е пасквил, осмиващ Дженерал Електрик. Ухапах ръката, която ме хранеше”.