От филмите, които журирам, получавам опит

Португалската актриса Ана Морейра гостува на СФФ и като член на Документалното жури, и като изпълнител на една от главните роли във филма „Табу” на Мигел Гомеш, копродукция между Португалия, Германия, Бразилия и Франция.

Рядко красив черно-бял филм със свой собствен ритъм (дори музикално – с пианото на Жуана Са, позната на българските меломани от фрий-чембър формацията Powertrio, виж сп. ЛИК, брой 5, 2009).

В първата част на филма имаме една стара, умираща дама, която живее в Португалия, но сънищата й напомнят много африканското устно творчество като образност. Във втората част, която е младостта на героинята (изиграна вече от Ана Морейра и заснета в Мозамбик), много неща стават ясни. Това е филм за паметта, за красивата и нещастна любов, за колониалните и постколониалните общества, за това кои сме и кои помним, че сме. Изключително красиво произведение на филмовото изкуство, което в никакъв случай не бива да пропускате в първия ден след официалната програма на СФФ.

Ами нека да започнем с Африка. Предполагам, че за да изиграете толкова добре своята роля, навярно има и автобиографичен елемент, свързан с Африка в семейството Ви...

Всъщност да, родителите ми са се срещнали и са се влюбили в Ангола. И израснах, слушайки истории на португалци, които са живели в Луанда, за това колко различен е бил животът там преди. Много любовни истории са се случвали тогава, после тези хора е трябвало да си заминат за Лисабон и животът им е бил доста труден след това завръщане.

Т.е. ролята на млада португалка от колониите от средата на века, която играете във филма, Ви е била един вид близка?

Да, разглеждах различни снимки на майка ми и баба ми от онези години, доста ги разпитвах, много истории изслушах за това как е изглеждал животът тогава, когато Португалия е била затворена заради режима. И за младите хора Луанда е била нещо като приключение.

Този филм не просто говори за онези времена, той говори с изразните средства на онези времена – в определени моменти прилича на документалните филми на Жан Руш за Африка, прилича и на ням филм, защото героите във втората част не говорят, а има само глас на разказвач...

Да, изглежда като стар филм, заснет по стария начин, но това, разбира се, е трик. Защото филмът е пример за един модерен начин на заснемане, а и на разказване на историята.

Също така решенията на Мигел, на режисьора, са доста оригинални. Той ни насърчаваше самите ние да променяме сценария. Защото във втората част на филма (която е ретроспекция – б.а.) Мигел просто изхвърли сценария. И ние трябваше да пресъздадем сцените със собственото си въображение и импровизирайки. Това беше доста свеж подход за нас и предизвикателство – особено ако филмът е един вид ням.