Стефан Командарев: Аз съм от оптимистите, пука ми за тази държава!

Из софийските потайности ни повежда "Посоки" на Стефан Командарев. Филмът, който направи премиерата си в Кан, тръгна от 26 януари в кината. Сюжетът описва обитателите на столицата ни чрез таксиметровите шофьори и техните клиенти. Сред неоново светещи казина и боклуци от крайните квартали, персонажите се лутат накъде да тръгне живота им. С режисьора Стефан Командарев поговорихме за новия му филм.

Доста тъмна, мръсна София показвате, а обитателите й като че ли са твърде отчаяни.

Затова пък отзивите във Variety, Hollywood Reporter и във френските медии са доста хубави. Много хора, с които си говорихме харесват най-вече чувството за хумор, което присъства във филма. В Кан, например, на някои епизоди цялата публика избухваше в смях. Тук като правихме прожекцията за таксиметровите шофьори също смеховете не спираха. Всички твърдят, че се гледа много лесно.

Много реализъм има във филма. Камерата снима наведнъж по цял епизод. Може ли да се каже, че това е повлияно от документалните филми, които правите?

Снимайки документално кино много често опознаваш нови области, нови хора,нови части от обществото и българския живот, които иначе стоят малко по отстрани от прожектора. А това е реалния живот.

Ако със "Съдилището" ни изпратихте в Западна България, с "Посоки" ни отвеждате точно в столицата.

Това е моят град. Всичко тръгна след един разговор с таксиметров шофьор – този прословут професор по ядрена физика в БАН, който през деня е учен, а вечер кара такси. Всъщност от него тръгна и вица за оптимистите и това, че такситата в София са като паралелна социална система, защото там работят много хора, на които не им стигат парите, заради ниско заплащане като учени, учители, свещеници, музиканти. Много хора, които са загубили работата си, стават таксиметрови шофьори.

Това, което ме привлече бе, че именно в такситата може да видим различните лица на обществото и тези хора познават реалния живот. Виждат го не от екраните на телевизията, а  от шофьорското място на таксито и от всички тези клиенти, които отварят вратите на автомобила им. Така че този реализъм първоначално ме привлече. След това започнаха изключително много срещи с таксиметрови шофьори. Събрахме много истински истории, Взехме много специфични изрази.

Знаете, че българските таксиметрови шофьори имат мнение за всичко. Включително и смешните, и по-тъжните тръгнаха от самата реалност.

А това ли е нашата реалност?

Няма какво да си слагаме главата в пясъка. Това е реалността, която ни обкръжава. Реалността, която засяга 90 процента от българите. Това е начинът, по който те живеят. Тези хора са ми много по-важни и близки от някакъв малък процент, т.нар. "елит" или по-заможна категория хора. Интересува ме съдбата, проблемите, посоките на малките хора. Тези, които всеки ден взимат автобуса рано сутринта, а не които се возят в лимузината.

С Асен Блатечки снимате отпреди, но има и такива актьори, с които работите за първи път. Как се спряхте на този актьорски състав?

Обсъждахме най-различни варианти. Имахме дълъг процес на кастинг, през който минаха и актьорите, с които съм работил и по-рано. В това няма нищо обидно. Става въпрос за шанс и за едната, и за другата страна. Получиха се неочаквано добри резултати. Например, Зуека бе поканен първоначало да изиграе друг образ. В последния момент ми хрумна да пробваме още една роля. Именно тя остана и във филма.

Дъщеря ви също участва. Виждаме я в началото, но и в последния кадър.

Аз съм от оптимистите. Затова съм останал тук, защото ми пука и си обичам държавата. Все се надявам обществото, в което моите деца ще живеят да е по-добро от това сега. Надявам се тези недостатъци, които срещаме да ги няма. Личната ми мотивация във филма са децата ми. От там насетне бе естествено да започна с моето дете и да завърша с него този филм, като израз на надежда за промяна.

Докато снимахме епизода със Зуека, видях колко искински го пресъздаде той. Думите му след снимките бяха емоционално развълнувани: "Така повече не може!" Та, така повече не може! И то най-вече от гледна точка на моралните ценности. Всичко останало може да се оправи – икономика, финанси, здравеопазване, но преминем ли отвъд някаква граница, загубим ли представа кое е добро и кое зло, остане ли само консумирането - да вземем кредита и да го изхарчим в мола, нещата няма да свършат добре.

След като показахте отблизо таксиметровите шофьори, следва да видим и полицаите с проекта ви "Патрулки".

Имаме готов сценарий, който някои твърдят, че е по-добър от този на "Посоки". С него стъпваме на много добра база с истински истории, събрани от много срещи с полицаи. Помага ни Синдикалната федерация на служителите на МВР, които четат всеки вариант на сценария и обсъждаме с тях всеки детайл. От тук, разбира се, най-трудната част е намирането на средствата за снимането на филма.

Въпросът със средствата винаги е на преден план. Напоследък има много български филми, които привличат зрителите в салона. От друга страна продължава и недоволството на кинаджиите за начина на разпределяне на субсидиите в НФЦ.

Случват се много добри неща в българското кино. Доказателство е и новината, че български филм е в официалната селекция на Берлинале. Във Франция излезе статия за българската нова вълна в киното. Въпросът е, че този положителен процес не среща сериозна подкрепа от страна на държавата. От години наред си говорим за належащи проблеми, за схемите на финансиране, но нещата не мърдат, не се променят. Дай Боже на този хубав процес да му бъде помогнато, а да не бъде задушен!