Фалшивата полемика: строги мерки за икономии/реформи

Далеч от това да бъдат несъвместими, строгите икономии и реформите, които толкова често са противопоставяни в политическия дебат, се допълват взаимно. Необходимо е да бъдат предприети мерки за спестяване на средства, без те да водят до рецесия. Структурните реформи обаче са също толкова фундаментални, пише Ерик льо Буше във в. "Ле-з-еко".

В САЩ трудовите възнаграждения нарастват с бързи темпове, средно с 3,3 % през първото тримесечие на тази година. Положението е същото или почти аналогично във Великобритания.

Както, естествено, и в Германия, където конфликтите за размера на заплатите никога не са били толкова много. Повишаването на трудовите възнаграждения е сигнал, че в тези страни има пълна заетост. Те са излезли от кризата.

В Америка обаче остават 8,7 милиона души, които търсят работа, т. е. 6 % от хората в трудоспособна възраст са безработни - висок дял за една страна, която исторически е свикнала на безработица под 4 %. Трябва да добавим и 6,7 милиона човека, които са намерили работа само на непълен работен ден, въпреки желанието си. Събрани, тези две числа правят много. Детайлите са още по-обезпокоителни: във водещата категория от средната класа, хората от 25 до 54 години, безработицата още е... 15 %. При онези без диплома тя е цели 35 %.

Тези числа, разкрити от Мартин Фелдстийн, главния икономист на  президента Роналд Рейгън, възвестяват триумфа на микроикономиката. Те трябва да бъдат цитирани от всички реформатори по света. Тези данни показват, че освен от двата големи лоста на икономическата политика, бюджетът и парите, икономическият растеж и заетостта зависят и от други механизми: минималната работна заплата, данъците върху възнагражденията, реформите на Кодекса на труда и, на първо място, образователната политика. Тези т. нар. структурни политики са от първостепенно значение. Според Мартин Фелдстийн експанзивната бюджетна и парична политика на САЩ е достигнала точката, в която вече не създава работни места, а генерира инфлация.

Кръгът на икономистите, френска група за размисъл, избра сега тази година работата за тема на своята годишна среща в Екс ан Прованс този уикенд. Това звучи добре. Влиянието на технологиите, реформите на трудовия пазар, появата на таланти и, накрая, "ценността работа", професорите имат, ако смеем да го кажем, работа.

Поразително е да види човек, че паралелно с това дебатът за макроикономиката остава обект на фалшива полемика. Гърция предлага всеки ден болезнен спектакъл за това.

Откакто Международният валутен фонд (МВФ) обяви публично, че е сбъркал, като призна, че строгите икономии, наложени на Атина, са били по-рецесивни от предвиденото, убедените кейнсианци си вадят от това извода, че не бива никога да бъдат прилагани такива мерки, във всеки случай не и преди съответната страна да се е върнала напълно към растежа.

Джоузеф Стиглиц тръби, че спадът на брутния вътрешен продукт (БВП) на Гърция с 25 % е бил причинен умишлено и че тройката кредитори трябва да признае своята отговорност, с други думи да плати цялата сметка начело с понесения срам.

В действителност линията на МВФ, която е поддържана от голямото мнозинство икономисти, е различна: строгите икономии и реформите не са противоположни. Точно обратното. Трябва да се внимава с бюджетната строгост, да се изберат мерки, които нямат рецесивни ефекти, но структурните реформи са фундаментални.

Колкото по-силни са те, толкова по-голям ще е потенциалът на съответната икономика за растеж. Това на свой ред ще позволи да бъдат отложени бюджетните икономии, тъй като възстановеният силен растеж ще донесе приходи в хазната, които, естествено, ще намалят дефицита. Тази линия е проницателна, според нея равнището на икономиите трябва да зависи от структурния контекст.

Тя откроява САЩ, където икономиката до голяма степен е либерализирана (не изцяло, както твърди Фелдстийн) и където  строгите икономии могат да почакат, за разлика от Гърция, където икономиката, точно обратното, е напълно блокирана от повсеместната корупция и от една изключително неефикасна държава, и където следователно строгите икономии са фактор, който тласка към реформи.

Ако се елиминират радикалите в ляво (според които дефицитът няма никакво значение) и в дясно (за които дефицитът е резултат от разпуснатостта, за която се плаща скъпо след това), икономистите в голямото си мнозинство са на едно мнение: необходими са и двете, строгите икономии и реформите, точно както капиталът и трудът не се противопоставят, а се допълват взаимно. Те се разминават само в детайлите на дневния ред... но пък съществено.

Има съгласие, че въпросът е спешен: реформите винаги трябва да се провеждат възможно най-бързо, те са най-важни за връщането към устойчивия растеж и, при условие че  тяхното прилагане изисква време, е необходимо да се започне бързо.

Трябва ли бюджетните икономии да бъдат забавяни, за да бъдат ускорени реформите? Или трябва, както мислят германците, да бъде оказан бюджетен натиск върху всички, за да бъдат накарани да действат? Ние водим сериозни дискусии за последиците и графика на реформите, има много работа по всички тези въпроси. Дебатът остава отворен.

Тази откритост обаче създава несигурност, която, за жалост, изглежда като липса на консенсус. Гърция е в минорно настроение, Франция се наслаждава на големите дебати капитал/труд, политика на търсене/политика на предлагане или строги икономии/реформи.

Всеки път са необходими и двете, взаимно допълвайки се на микроравнище, в дребните детайли. За политическата класа и медиите обаче опростяването на нещата е по-изгодно. Те свързват своето съществуване с антагонизмите, пък били те и фалшиви.
 

/БТА/