Истинската заплаха – не от тероризма, а от реакцията

Нека да се поставим на мястото на врага. Да предположим, че съм терорист на ИДИЛ, пише журналистът Саймън Дженкинс за The Guardian. Не правя бомби или куршуми. Оставям мръсната работа на лудите в мазето. Моята работа е това, което се случва след това. А тя е да превърна касапницата в последствия, а частите от човешки тела в политика. Аз съм терорист консултант. Нося костюм, а не експлозиви. Окървавената тълпа е средство към целта. А целта е сила.

Миналата седмица постигнах нов успех. Превърнах жалък психопатологичен акт в събитие, предизвикващо война, ужасяващо населението и променящо политиката. Шокирах цял континент. Известни политици зарязаха всичко, за да ме окъпят в клишета. Короновани глави ме обляха с божествена омраза.

Измервам успеха си с колонките в медиите и часовете по телевизията, с разрастващите се бюджети по сигурността, отнетите свободи, изменените закони и – крайната ми цел, мюсюлмани преследвани и привлечени към нашата кауза. Не се занимавам с действия, а с реакции. Аз съм манипулатор на политиката. Работя чрез идиотското поведение на предполагаемите ми врагове. 

Учебниците по тероризъм определят последствията му в четири етапа: първият е на ужас, след това публичност, после политическо самоизтъкване и накрая – крайна промяна в политиката. Първоначалният акт е банален. Зверствата в Брюксел се случват почти ежедневно в Багдад, Алепо и Дамаск. Ракети на Запада и бомби на ИДИЛ убиват повече невинни за седмица отколкото загиват в Европа за година. Разликата е в реакцията на медиите. Мъртъв мюсюлманин е нещастник без късмет на грешното място в погрешния момент. Мъртъв европеец е новина на първа страница.

Затова телевизионните канали във вторник се държаха като кадрови сержанти на ИДИЛ. Тяхното повърхностно преувеличение не показа дори елементарна сдържаност (повечето вестници също). ВВС изпрати Хю Едуардс в Брюксел. Той заля радиовълните с ужас 24 часа без прекъсване, използвайки като мантра думите „паника“, „заплаха“, „опасност“ и „терор“. Vix стреля с кръв и вътрешности. Един репортер се качи на ескалаторите в метрото в Лондон, за да покаже възможни бъдещи цели и за да уплаши до смърт пътниците. А това е най-смелата мечта на един терорист.

С така подготвена почва политиците се появиха точно по план. Френският президент Франсоа Оланд обяви, че „цяла Европа е била ударена“, тръбейки престъпленията на ИДИЛ. Рейтингът му на одобрение веднага скочи.

Излизайки от кризисния щаб, Дейвид Камерън пък обяви, че Обединеното кралство е „изправено пред реална терористична заплаха“. Според службите за сигурност нападение в момента е „много вероятно“. Знамената бяха спуснати наполовина. Айфеловата кула засия в цветовете на белгийското знаме. Президентът Обама прекъсна визитата си в Куба „в знак на солидарност към Белгия“. Доналд Тръмп обяви, че „Белгия и Франция буквално се разпадат“. Трудно е да си представим какво по-ефективно може да промотира каузата на ИДИЛ.

Осама бин Ладен осъществи атаките на 11 септември, за да изобрази западните страни като безпомощни и параноични, а либерализмът им като повърхностна пародия, която лесно може да бъде пробита. Само няколко експлозии и техните претенции ще загинат и ще станат толкова репресивни колкото на всяка друга мюсюлманска страна.

Във вторник вечерта подобно безумие се разрази с пълната си мощ, когато лобито по сигурността във Великобритания се събра. Законът за „разследващите правомощия“ на Камерън бе възхваляван като жизненоважен за националната сигурност въпреки продължителното му противопоставяне както от парламента, така и от експерти по разузнаването. Този месец в The Times бившият технически директор на Агенцията за национална сигурност (NSA) Бил Бини осмя „невероятно интрузивните“ правомощия за нецелево засичане на закона. Историята от интернет сърфирането на всеки гражданин скоро ще бъде собственост на правителството, уязвима към хакерска атака от всеки търговец или изнудвач.

Съгласно стратегията за превенция на правителството университетите и училищата трябва да разработят програми за борба с „неагресивен екстремизъм, който може да създаде атмосфера, благоприятна за тероризъм“. Бюрокрацията ще бъде невероятна. Основните училища ще искат от децата да се следят едни други, за да проверяват за „подозрително поведение“. Същото трябва да правят пътниците във влаковете. Англия ще се превърне в старата Източна Германия.

Лагерът Brexit, в лицето на Найджъл Фарадж от UKIP, твърди, че Брюксел доказва нуждата от напускане на Европа. Вътрешният министър Тереза Мей твърди обратното. Терористите ще бродят свободно, казва тя, тъй като ще отнема 143 дни да се обработят ДНК проби на терористи в сравнение с 15 минути в ЕС.

Реагирането на терористичните нападения по друг начин, такъв, който не е от полза за терористите, изглежда трудно. Свободните медии се чувстват длъжни да докладват събитията, а политиците се чувстват длъжни да покажат, че могат да защитят обществото. Трудното показване на сдържаност не е извинение за активното промотиране на тероризма, пише Дженкинс. Всички, замесени в реакциите от тази седмица – от журналисти до политици и лобисти по сигурността, имат интерес към тероризма. Има да се правят пари, много пари – колкото по-ужасяващо е представянето, толкова повече пари. 

Можем да отговорим на събитията в Брюксел с тихо и достойно съчувствие, със свещи и минути мълчание. Да не преувеличаваме нещо не означава, че го игнорираме. Терористите имат конкретни цели, извършвайки зверствата си в името на политическа кауза. Няма разумна защита срещу зверствата в свободно общество. Но има защита срещу целите им. Тя е да се избягва истерията, да се показва предпазливостта и мащаба на куража, а не падението на Камерън пред обществените страхове. Защитата не е да се изменят закони, да се нарушават свободи или да се преследват мюсюлмани.

По време на най-опасните и последователни бомбени кампании на ИРА през 70-те и 80-те консервативните и лейбъристките правителства настояват тероризма да се третира като престъпление, а не като политика. Те разчитат на полицията и службите за сигурност да осигуряват защита срещу заплахата, която никога не може да бъде елиминирана, а само намалена. Като цяло тази стратегия проработва, и то без да се нарушат гражданските свободи.

Тези, които живеят в свобода, знаят, че тя си има своята цена, която е известен степен на риск. Плащаме на държавата ни да ни защитава – но спокойно, без постоянни похвали или разпалване на страхове. Знаем, че всъщност животът във Великобритания никога не е бил по-сигурен. Това, че някои хора се правят, че това не е така, не променя факта.

В произведението си „Тероризмът: как да отговорим“ (Terrorism: How to Respond) професор Ричард Инглиш определя заплахата за демокрацията не като „ограничена опасност“ на смърт или разрушение. Това е опасността „да се провокират необмислени, екстравагантни и непродуктивни реакции на държавата“.

Заплахата от Брюксел идва не от терора, а от реакцията срещу терора. Това е реакцията, от която трябва да се страхуваме. Свободата никога не се появява от кризисните щабове.

Още подобни анализи четете в Investor.bg