Неолиберализмът – днешният икономически фашизъм

Левите икономисти и социални мислители винят "неолиберализма", защото за тях той олицетворява висшето зло: необуздан "пазарен фундаментализъм", който причинява финансови кризи, задоволява алчността на корпорациите и банките, води до икономическите неравенства и концентрацията на богатство.

Вдясно, ако защитават "неолиберализма", го правят неохотно. Масово модерните десни не стоят зад идеята за "свободен пазар" и предпочитат да не бъдат свързвани с него. Греховете на неолиберализма вече анатемосва и Международният валутен фонд — креатура и лице на неолиберализма. Неотдавна от МВФ излязоха с доклад за провалите, неравенствата и кризите, които този модел причинява.

Неолиберализмът е модел за социално-икономическо устройство на обществото, в който старият класически либерализъм от 19-и век е заменен с "нов", при който държавата имa много по-активна роля в икономиката и политическия живот. С неолиберализма на практика идва третият път между социализма и капитализма, а именно "смесената икономика".

Вината за Голямата депресия в САЩ и Европа през 30-те години на 20-и век удобно е хвърлена върху политическия строй на "класическия либерализъм” и икономическото му проявление — златния стандарт.

Държавните грешки, довели до депресията — смазващите мита "Смут-Холи” на президента Хувър върху огромната част от вносните стоки точно преди началото на икономическата катастрофа (с което я влошава кошмарно), кредитната експанзия на Федералния резерв след Първата световната война и 20-те години на века, предизвикала балоните при акциите и имотите — са заличени от публичното съзнание.

Формалното начало на "неолиберализма” идва малко след края на Втората световна война с учредяването на икономическата общност Монт Пелерин. През 1947 г. австрийският икономист Фридрих Хайек заедно с видни колеги основава организацията, която търси причините за икономическата и военна катастрофа, така че те никога да не се повторят. В икономически план идейната палитра на членовете е пъстра — срещат се представители на австрийската школа (Лудвиг фон Мизес), монетаристи (Милтън Фридман) и ордо-либерали/неокласици (Вилхем Рьопке).

Доминират интервенционистите, изповядващи държавното управление на икономическия процес — Фридман, Рьопке и др. Те категорично отхвърлят концепцията за свободен пазар в полза на концепцията за "трети път”, или смесена икономика и контрол над пазара. Класическият либерал Мизес се оказва в изолация, а възгледите му са обявени за "остарели”и неадекватни. Самият той нарича членовете на Монт Пелерин "купчина социалисти”. И действително, в сравнение с него и Хайек, и Фридман правят ключови отстъпки за ролята на държавата в социалната сфера, данъците, регулирането на монополите, свободата на парите.

След провала на кейнсианската догма от периода на т.нар. стагфлация през 60–70-те — наличието на инфлация, безработица и рецесия, считано за теоретично невъзможно — неолиберализмът получава своя миг. При Никсън и Рейгън в САЩ и Тачър във Великобритания през 80-те характеристиките на неолиберализма са идентични: експанзивна външна политика, смяна на неудобни режими по света, войни, финансирани с новонапечатани пари, дълг и увеличаване на държавната роля в стопанския живот.

Парадоксално, но неолибералната икономическа политика всъщност е провежданата от т.нар. неоконсерватори (САЩ) и консерваторите (Великобритания) и през 70–80-те години на миналия век.

За да разберем неолиберализма днес, е нужно, макар и опростено, да сравним класическия либерализъм и неговият хибрид — неолиберализма.

Класическият либерализъм е олицетворение на свободната търговия. Има стокови пари в лицето на "златен стандарт", който връзва ръцете на централните банки в създаването на пари срещу правителствен дълг (т. нар. печатане на пари или монетизиране на дълг). Съвпада идейно с чистата дефиниция на "пазар” — мрежа на доброволно сътрудничество и размяна.

Класическият либерализъм отрежда малка роля на правителството като играч, който единствено пази индивида и частната му собственост от вътрешна и външна агресия. Прокламира външна политика на ненамеса в отношенията между други народи. Бори се срещу войната и влиза с остър идеен сблъсък с икономическия и политическия национализъм. Отхвърля империализма и външната експанзия.

При неолиберализма има привидна икономическа и търговска свобода, но фактически протекционизъм. Търговската свобода минава само в междуправителствени споразумения в полза на местни износители. НАФТА, СТО, ТТИП, МВФ са чудесен пример за "правителствено” договорена търговска свобода и "макроуправление” на кризите и валутите. При най-знаковия икономически и пазарен феномен — парите, имаме тотален политически контрол и дискреция на централната банка. Административно се определят и лихвените нива и изобилието на кредита. По този начин в симбиоза с търговските банки паричното предлагане е под пълен правителствен контрол. Плаващите валутни курсове пък са плацдарм за девалвации, валутни кризи и обезценка на спестяванията на гражданите.

В политическо отношение наблюдаваме експанзивна външна политика, финансирана с новонапечатани пари; регулиране и управляване на икономиката с фиска (неокейнсианци) и/или с паричната политика (монетаристи); повсеместна "борба" с монополите — изразена в пречки пред нови играчи на пазара и помощ за големите или стари играчи; социални функции на държавата.

Днес в Западните общества вече почти педтесетина процента средно 50% от БВП за годината се харчи от правителството. И то при положение, че дори левият икономически идеолог, лорд Кейнс, счита, че правителствени разходи от над 20–25% на сто от икономическия продукт са немислими и вредни. И още: в наши дни дълговете на Западните правителства и развитите икономики са средно около стотина процента от БВП, като има и рекордьори като Португалия и Италия (130%), Гърция (180%), Япония — 240%…

Неолиберализмът категорично е виновен и за кризата 2007–2009 г. След гърмежа на дотком балона от 2001 г. отговорът на председателя на ФЕД Алан Грийнспан е типично монетаристки, а самият Фридман е във възторг от мерките на централната банка. Федералният резерв в САЩ смъква основната лихва от 6,5% на 1% и залива финансовата система с кредит, като създава чудовищния имотен балон, предизвикал Голямата рецесия от 2007–2009 г.

Напомпване на новия балон се случва под аплаузите на Пол Кругман — друг виден иначе "критик" на "неолиберализма". Изобилният кредит и държавната политика на Конгреса — "за всекиго дом", както и данъчни стимули за купуващите жилище, изкривяват каквито и да било останки от т.нар. пазар. Спасяването на големите финансови акули впоследствие с пари на данъкоплатците е тоталният антипод на концепцията "свободен пазар” и е еманацията на смесената икономика.

У нас в пряка зависимост от държавата са правоохраняване, правораздаване, отбрана, военно-промишлен комплекс, енергетика, образование, железопътен транспорт, пътна инфраструктура, фондова борса, историческо наследство, национални паркове, стотици държавни и общински фирми и земи, финансов чадър за банковата система с парите на данъкоплатците, тотална пристрастеност към европарите и едни 40% от БВП, харчени от правителството. Онова, което не е държавно управлявано, е отстъпено на близки "частни” играчи и е тотално зависимо от политически силните на деня. Със сигурност това е точно "неолиберализъм”, но не и "пазар”.

Неолиберализмът е най-коментираното понятие в икономическия и политическия дискурс на нашето време, но и най-мъгляво дефинираното. Това е строй, при който под дегизировката на "свободен пазар” се промъква смесената икономика, или сливането на бизнеса с държавата. Или икономически фашизъм.

Автор на анализа е Кузман Илиев, пазарен анализатор и водещ на Boom&Bust