"Арадо" – реактивният бомбардировач на Хитлер, който се появи твърде късно, за да промени войната

Невероятната скорост на бомбардировача се оказа нож с две остриета; по време на малкото си значими бойни мисии през 1944 и 1945 г. той срещаше трудности при точното поразяване на целите. По време на Втората световна война нацистка Германия развиваше технологиите за реактивни двигатели с по-голяма спешност от която и да е от съюзническите сили и успя да въведе в експлоатация реактивни самолети преди британците или американците. Messerschmitt Me 262 е широко известен като първия в света реактивен изтребител, влязъл в бойна експлоатация. Но преди края на войната Германия въведе в строя и друг забележително усъвършенстван реактивен самолет: Arado Ar 234 Blitz – първият в света реактивен бомбардировач, използван в бойни действия, пише за TNI писателят и адвокат Харисън Кас.

Благодарение на огромната си скорост, която затрудняваше прехващането му от съюзническите изтребители, Ar 234 изпълняваше както функциите на разузнавателен самолет, така и на високоскоростен бомбардировач. Появата на Ar 234 над Западна Европа през 1944 г. предизвика сериозна загриженост у съюзниците, показвайки им, че нацистите са ги изпреварили в областта на реактивните технологии. Въпреки това Ar 234 имаше своите недостатъци и бе въведен твърде късно във войната, за да промени изхода ѝ. В много отношения той беше емблематичен за германските разработки на модерни оръжия в края на войната: макар и впечатляващ като самостоятелна машина, той беше изключително скъп и произведен в твърде малък брой; с ресурсите, вложени в него, Берлин можеше да построи по-голям брой конвенционални самолети, които щяха да бъдат по-полезни.

Бомбардировачът "Арадо" постави началото на реактивната ера

Разработката на Arado започна по време на войната в отговор на германската нужда от високоскоростен разузнавателен самолет. Проектирането се ръководеше от известния германски авиоконструктор Валтер Блуме въз основа на концепция, произтичаща от турбореактивния двигател Junkers Jumo 004. Използвайки същото семейство двигатели, с които беше оборудван и Me 262, прототипът на Ar 234 извърши първия си полет през юни 1943 г. Ранните модели на самолета се отличаваха с необичайна конструкция: те нямаха стандартен колесник, а излитаха от отделяща се количка с колела и кацаха върху прибиращи се плъзгачи. Това спестяваше тегло и вътрешно пространство, но очевидно водеше до известни неудобства при кацането на самолета. В крайна сметка серийният модел Ar 234B реши тези проблеми чрез използването на конвенционален прибиращ се триточков колесник. Ar 234B се задвижваше от два турбореактивни двигателя Jumo 004B – същите, каквито се използваха и при Me 262. Максималната му скорост беше около 460 мили в час (ок. 740 км/ч) – мъчително бавно според съвременните стандарти, но светкавично бързо за бомбардировач през 1944 г. и далеч по-висока от тази на много изтребители на Съюзниците с бутални двигатели при благоприятни условия.  Максималният бомбов товар на самолета беше около 3300 паунда (ок. 1500 кг); необичайно за бомбардировач, бомбите обикновено се носеха външно, тъй като конструкцията на Arado включваше тесен фюзелаж без конвенционален вътрешен бомбоотсек. Пилотът – единственият член на екипажа – седеше сам в кабина с обширно остъкляване, разположена в носовата част. Самолетът можеше да бъде оборудван и с камери за разузнавателни мисии. По-късно Луфтвафе замени двата турбореактивни двигателя Jumo с четири реактивни двигателя BMW 003, но те се появиха едва през пролетта на 1945 г. – твърде късно за значима бойна употреба.

Оказа ли Ar 234 влияние върху Втората световна война? Не особено голямо.

Ar 234 влезе на въоръжение през 1944 г., а първата му бойна изява беше по време на Арденската офанзива. Самолетът обаче беше използван ограничено в тази битка, тъй като нацистите бяха предприели атаката в период на лошо време, целящо да попречи и на полетите на съюзническата авиация. Използван срещу съюзнически обекти – като транспортна инфраструктура и други тактически цели – през втората половина на 1944 г. и началото на 1945 г., самолетът "Арадо" (Arado) записва най-известните си операции през март 1945 г. Тогава реактивната машина е използвана за многократни атаки срещу моста "Лудендорф" при Ремаген – първия непокътнат мост над река Рейн, завзет от съюзниците. "Ar 234" е използван в опит да се разруши мостът и временно да се спре настъплението на съюзниците. И тук скоростта му се оказва нож с две остриета: тя затруднява прехващането му от противника, но същевременно прави бомбардировките неточни. До края на войната са произведени едва 210 броя "Ar 234" – незначителна бройка на фона на хилядите съюзнически самолети, действащи над Европа. Реактивният двигател създава проблеми, а ситуацията се усложнява допълнително от колапса на германското промишлено производство, недостига на гориво и обучени пилоти, както и от непрестанните съюзнически бомбардировки. Дори едно изключително, изпреварило времето си "чудо-оръжие" не е в състояние да компенсира системните проблеми на една държава, вървяща към разпад.