Над 15 000 цивилни жертви в Украйна през 2026 г.: Достатъчна ли е европейската подкрепа?

С нарастването на руските атаки срещу цивилното население, защитата на Украйна се превърна в изпитание за това дали международният ангажимент за опазване на цивилните все още има практическо значение. На Световната среща на върха през 2005 г., посветена на "Целите на хилядолетието за развитие: пет години по-късно", всяка държава членка на ООН потвърди своята „отговорност за защита“ (Responsibility to Protect – R2P) на цивилното население. Срещата на върха не само заяви, че „всяка отделна държава носи отговорност да защитава населението си от геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството", но и че "международната общност, чрез ООН, също носи отговорност да използва подходящи дипломатически, хуманитарни и други мирни средства, в съответствие с глави VI и VIII от Устава на ООН, за да помогне за защитата на населението". По този начин идеята и формулировката за защита са по принцип познати в международната дипломация. Прилагането на R2P на практика обаче е съвсем друго нещо. Разбира се, R2P не представлява ново, самостоятелно разрешение за използване на сила; Уставът на ООН продължава да регулира колективните действия, включващи принуда. Принципът обаче е по-широк от военната намеса и не по-малко важен, пише за TNI Матео Мекачи, директор на новосъздадения Европейски институт за политики в Киев (EPIK). Пишейки от Киев, е трудно да не забележим как въздушната кампания на Русия срещу Украйна се е променила през последните месеци. Сигналите за въздушна тревога вече не се делят ясно на опасни нощи и сравнително спокойни дни. Сега те прекъсват работния процес, учебните занятия, обществените услуги, работата на търговските центрове и градския транспорт; приключват за кратко и започват отново.

Животът на цивилните все повече се организира около очакването за предстоящи атаки

Статистиката потвърждава това.

През последната седмица, за която има налични данни, в Киев са регистрирани 56 сигнала за въздушна тревога с обща продължителност над 87 часа – средно по повече от 12 часа на денонощие. През септември сигналите са продължили общо 242 часа и 40 минути, което се равнява на една трета от месеца. Киев продължава да функционира, но вече е столица, живееща под почти непрекъснат натиск, като някои услуги са нарушени, а други са изложени на все по-голям риск.

Последиците за хората засягат цяла Украйна. Мисията на ООН за наблюдение на правата на човека потвърди смъртта на 2222 цивилни и раняването на 13 058 души в периода между януари и август 2026 г. – общо 15 280 жертви, което е с 55% повече в сравнение със същия период на 2025 г. Атаките са насочени и – все по-често – към системите, които правят живота на цивилните възможен. ООН е документирала многократни руски удари по инфраструктурата за производство и пренос на електроенергия и отопление, в резултат на което милиони хора са засегнати от аварийни прекъсвания на електрозахранването, а стотици хиляди са останали без отопление. Прихванати планове на Русия за по-нататъшно разрушаване на електроенергийните, отоплителните, газовите, водоснабдителните и транспортните мрежи преди настъпването на зимата биха могли да направят части от страната временно необитаеми и да предизвикат нова бежанска вълна.

Случаят с Украйна е недвусмислен: суверенна държава се опитва да защити населението си от външна агресия и търси съдействие от международната общност. Системите за противовъздушна отбрана, боеприпасите, разузнавателната информация, обучението и способностите, необходими за предотвратяване на по-нататъшно руско настъпление, помагат на Украйна да изпълни задължението си да защитава цивилните от военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Международноправната основа също е изключително ясна. През март 2022 г. 141 държави – членки на Общото събрание на ООН, осъдиха руската агресия, потвърдиха суверенитета на Украйна и настояха за изтегляне на руските сили. Член 51 от Устава на ООН гарантира правото на държавите на индивидуална и колективна самоотбрана след въоръжено нападение. Следователно Украйна има право да се защитава и да призове други държави да ѝ окажат помощ.

Въпреки това, самоопределящи се като пацифисти и откровено проруски настроени сили – две отделни групи – в цяла Европа, чиито гласове се усилват от Москва, продължават да твърдят, че прекратяването на военната подкрепа за Украйна е необходимо условие за мира. Те – било то поради невежество или умишлено – пренебрегват факта, че международното право не изисква от жертвите на агресия да отслабват собствените си позиции, за да докажат ангажираността си към мира.

Украйна многократно е демонстрирала готовност за компромис

с цел прекратяване на безсмисленото кръвопролитие, докато Русия продължава агресията си и отказва дори временни примирия. Онова, което пацифистите сякаш пренебрегват – а проруските сили знаят много добре – е, че намаляването на подкрепата за Украйна няма да донесе мир. То ще окуражи Русия да продължи с нападенията. Цивилните граждани в Газа, Судан, Мианмар и зоните на други конфликти са подложени на огромни страдания, докато международните институции реагират непоследователно. Не съществува – а и не би трябвало да съществува – йерархия на жертвите, която да може да бъде обоснована. Отговорът на избирателната защита е по-голяма последователност, а не намаляване на защитата в случаите, когато са възможни и необходими законни и ефективни действия. Като цяло, Европа вече действа в изключителни мащаби от началото на войната срещу Украйна. Към края на септември ЕС и държавите членки оцениха общия размер на помощта на 228,7 милиарда евро (256 милиарда долара), включително 94 милиарда евро (105 милиарда долара) за въоръжените сили на Украйна.

Финансовите показатели обаче не разкриват дали дадена ракета е била прехваната, дали електроцентралата е оцеляла, или дали някое семейство е решило, че трябва да напусне страната. Докато Русия променя мащаба и целите на своята кампания, Европа трябва да си зададе въпроса дали формата и оперативният ефект на подкрепата ѝ остават адекватни за защитата на Украйна и нейното цивилно население. Европейските държави, които имат готовност за това, биха могли да обмислят по-интегрирани отбранителни механизми с Украйна: споделени системи за ранно предупреждение, по-бърза доставка и съвместна експлоатация на средства за прехващане, защита на определени обекти от критичната инфраструктура, както и прехващане на ракети и дронове, приближаващи се към европейските граници. По покана на Украйна подобни мерки биха могли да попаднат в обхвата на колективната самоотбрана съгласно член 51 от Устава на ООН.

Рисковете обаче също не бива да се подценяват, тъй като прякото прехващане би могло да доведе до ескалация и да превърне участващите държави в страни в конфликта. Всяка подобна мисия би изисквала определяне на географски граници, ясни правила за ангажиране, единно командване и публична отчетност. От друга страна, постоянната сдържаност също крие рискове. Руски дронове и самолети са нарушавали въздушното пространство на Полша, Румъния, Литва и други съюзници от НАТО, а Молдова многократно е съобщавала за неразрешени навлизания на руски летателни апарати във въздушното ѝ пространство. Тези повтарящи се инциденти ясно показват намерението на Москва да разшири обхвата на заплахата отвъд границите на Украйна.

В крайна сметка, ако Украйна бъде принудена да отстъпи още повече поради липса на подкрепа, това би означавало повече окупирани територии, повече градове в обсега на вражеския огън, милиони нови бежанци и по-уязвима граница на НАТО. В такъв случай Европа би могла да се сблъска с по-високи разходи за възпиране и с мащабна хуманитарна криза – и всичко това при влошени стратегически условия. И накрая, укрепването на способността на Украйна да се защитава не само би помогнало за опазването на нейния народ, но и би подобрило перспективите за смислени преговори. Това би могло да направи възможни сериозните разговори. Когато едно правителство преговаря, докато цивилното му население и енергийната му мрежа остават системно уязвими, то бива принуждавано, а не му се предлага устойчив мир. Всяко жизнеспособно споразумение ще изисква механизми за наблюдение и изпълнение, надеждни гаранции и запазване на способността на Украйна да се отбранява.

Европа вече направи много, а ограниченията, пред които е изправена, са реални. Въпросът е дали тя ще адаптира подкрепата си, преди щетите да станат необратими. Ако принципът „Отговорност за защита“ не може да насочва политиката при тези условия, какво практическо значение запазва той? Ако не в Украйна, то къде?