2027 г. като повратна точка: Как войната в Украйна може да доведе до опасен сблъсък между Русия и НАТО

Нека си представим малко "бъдеща история" в Украйна. Февруари 2027 г. Украинската зима е необичайно студена, а руските въздушни удари по енергийната инфраструктура, транспортната мрежа и комуникационните мрежи на Украйна са все по-разрушителни. Украйна няма ефективна защита срещу масивни залпове от руски ракети, планируващи бомби и реактивни дронове, тъй като руският президент Владимир Путин се стреми както да осакати способността на Украйна да разполага ефективна армия, така и да пречупи волята ѝ да продължи да се бори. Липсвайки топлина, вода и електричество, милиони украинци бягат от Киев и други големи градове. Западните посолства временно се преместват от столицата в по-безопасна среда. Руските атаки срещу центрове за данни и терминали на Starlink започват да подкопават насочването и комуникациите на Украйна на бойното поле, застрашавайки перспективите ѝ да задържи последните два "града-крепости" в района на Донбас, след като по-топлото време позволи наземните боеве да се засилят, пише за RS Джордж Бийб, директор по въпросите на "голямата стратегия" в института "Куинси". На фона на нарастващите опасения от глад и хипотермия, международните организации за помощ обявяват хуманитарна криза в Украйна. Западните медии обвиняват Путин в извършване на престъпления срещу човечеството, а съюзниците от НАТО оказват натиск върху Вашингтон за действие, притеснени, че визията им за Украйна като издръжлив „стоманен таралеж“, въоръжен до зъби срещу руската агресия за десетилетия напред, изглежда все по-илюзорна. Конгресът на САЩ – сега контролиран от демократите след убедителните им победи на междинните избори – изисква Тръмп да спре руските атаки и да обедини НАТО около защитата на Украйна. Менюто от дипломатически възможности на Тръмп за спиране или възпиране на Русия обаче изглежда обезпокоително оскъдно. Нито заплахата от нови икономически санкции, нито примамката от нови бизнес сделки са помрачили противопоставянето на Путин на временно споразумение за прекратяване на огъня. Москва продължава да настоява, че прекратяване на огъня не е възможно без по-широко мирно споразумение, което да разглежда ключови политически и сигурностни въпроси в Украйна и да слага край на разширяването на НАТО. Но във Вашингтон или Европа има малък апетит за преговори с Русия по подобни въпроси, особено на фона на продължаващата хуманитарна криза в Украйна.

Военното меню изглежда също толкова неапетитно.

Западните запаси от противовъздушни ракети Patriot почти са изчезнали, изчерпани от години война в Украйна и много месеци интензивни ракетни боеве с Иран. Новото производство ще отнеме години, за да задоволи нуждите на Украйна. Малкият флот от изтребители F-16 на Украйна – може би най-ефективната защита срещу реактивни дронове – е до голяма степен спрян поради проблеми с поддръжката, а Европа се притеснява, че мащабните трансфери на допълнителни изтребители към Украйна биха могли да оставят НАТО неудобно уязвимо, ако избухне война с Русия. Предвид липсата на алтернативи, западните плановици гравитират към високорискова стратегия "ескалация за деескалация". Някои призовават за налагане на "зона, забранена за полети", като се използват бойни въздушни патрули на НАТО над украинското въздушно пространство, за да се свалят руски реактивни дронове и крилати ракети. Нежелаейки обаче да рискува директен бой в Украйна, НАТО в крайна сметка решава да разположи сухопътни и военноморски сили около сухопътните и морските граници на руския анклав Калининград, предупреждавайки Москва, че продължаването на усилията ѝ да лиши Украйна от топлина, електричество и други жизненоважни доставки ще доведе до съответно свиване на населението на Калининград.

Русия и Западът скоро се оказват в истинска военна криза. Москва повтаря предупреждението си, че ще отговори на блокадата на Калининград с пълния си арсенал от въоръжения, включително ядрени оръжия. В замяна Съединените щати и НАТО на практика предизвикват Русия да стреля пръв срещу западните сили, заплашващи достъпа на Русия до Калининград през Литва и Балтийско море. Подобен сценарий далеч не е неизбежен. За съжаление обаче той става не само възможен, но и все по-вероятен, тъй като мирните преговори, посредничени от САЩ, зациклят и Русия се убеждава, че администрацията на Тръмп няма способността – а Европа няма желание – да организира споразумение, което да отговори на основните проблеми на Русия в скоро време. Какво би могъл да направи екипът на Тръмп, за да намали вероятността от подобни опасни развития? Най-ефективният подход би бил и най-невероятният при настоящите обстоятелства: да разшири обхвата на преговорите си с Москва, за да включи разговори по въпроси на европейската сигурност отвъд Украйна. Такива разговори биха обмислили нови механизми за управление на кризи и намаляване на риска с Русия, мерки за изграждане на доверие и сигурност, както и контрол върху конвенционалните и ядрените оръжия. Перспективата за нови споразумения по въпроси, критични за руската сигурност, би дала на Путин значителен стимул да смекчи исканията си относно Украйна. Въпреки това, досега американските официални лица не са възприели този подход, а ключови европейски лидери категорично го отхвърлят. Дори без да се стига до официални преговори, Тръмп би могъл да предприеме две стъпки, които биха намалили риска от бъдеща криза. Първата е да признае, че стратегията "ескалация с цел деескалация" – прилагана от Запада в различни форми още от началото на войната – неизменно води до ответна руска ескалация, а не до отстъпки. Москва настоява, че все по-жестоката ѝ въздушна кампания е отговор на украинските атаки с дронове с голям обсег срещу руски енергийни и търговски обекти, като същевременно втвърдява преговорните си позиции с продължаването на тези украински удари. Предвид факта, че Киев не е постигнал целите си (както показва незначителното въздействие на обявената от президента Володимир Зеленски „40-дневна кампания за оказване на влияние“ върху вземането на решения в Русия), но същевременно е дал на Путин готово оправдание за засилване на руските въздушни удари, за САЩ няма особен смисъл да продължават да подпомагат украинските удари с голям обсег чрез предоставяне на критично важни данни за набелязване на цели. Втората стъпка би била установяването на т.нар. "неформален канал" за комуникация с Москва: поверителен диалог между доверен пратеник на Тръмп и представител на Кремъл, целящ да изясни "червените линии" на всяка от страните и да обсъди предварително как да се избегнат или овладеят кризите, които биха могли да възникнат между Вашингтон и Москва през следващите месеци и години. Предвид огромното медийно внимание, което пратениците на Белия дом Стив Уиткоф и Джаред Къшнър привличат всеки път, когато се срещат с Путин или с руския си колега Кирил Дмитриев, те не са подходящи за изпълнението на толкова дискретна роля. Публичността около неотдавнашното посещение на директора на ЦРУ Джон Ратклиф в Москва подчертава колко трудно е за видни американски представители да водят подобни разговори тайно.