Защо решаването на кипърския въпрос може да промени отбраната на Европа?

Замразеният конфликт в Кипър представлява сериозна пречка за интегрирането на една от най-мощните армии в НАТО в европейските отбранителни инициативи. Нахлуването на Русия в Украйна и нарастващата несигурност относно дългосрочния ангажимент на Съединените щати към европейската сигурност подновиха призивите за стратегическа автономия в рамките на Европейския съюз. По-голямата стратегическа независимост от Съединените щати е разбираема цел за Европа. Въпреки това, без военен капацитет европейската автономия ще остане илюзия. Според практически всички конвенционални критерии за възпиране Европейският съюз все още не разполага с необходимата военна мощ, за да се изправи срещу Русия без американска помощ. Следователно основният въпрос не е дали Европа трябва да излезе извън рамките на НАТО, а дали може да развие военните способности, необходими за поемане на по-голяма отговорност в рамките на алианса, пише за TNI Омер Ташпинар, професор по стратегия за сигурност в Националния военен колеж към Националния университет по отбрана и лектор в Училището за напреднали международни изследвания към Университета "Джонс Хопкинс".

Вместо да преследва визии за стратегическа автономия, в кратко- и средносрочен план Европа би спечелила повече от това, което заместник-министърът на войната на САЩ по въпросите на политиката Елбридж Колби е описал като „НАТО 3.0“. Концепцията има за цел да преразпредели тежестите по-равномерно между членовете на НАТО. При този подход европейските съюзници биха поели водещата роля в конвенционалната отбрана на Европа, докато Съединените щати биха продължили да подкрепят възпиращия ефект чрез своите стратегически способности и ядрения си чадър. nВъз основа на тази концепция предизвикателството пред Европа днес е да изгради военен стълб в рамките на Алианса. Следователно основната цел не е автономия чрез отделяне от НАТО, а засилени способности в рамките на организацията.

Европа вече предприема сериозни стъпки в тази посока.

Увеличените разходи за отделяне на 5 процента от БВП за отбрана до 2035 г., съчетани с инициативи като Европейския отбранителен фонд (EDF) с бюджет от около 7,3 млрд. евро (8,2 млрд. долара), "Действия за сигурност в Европа" (SAFE), която осигурява 150 млрд. евро ($168 млрд.) под формата на заеми за мащабни обществени поръчки, и "Постоянно структурирано сътрудничество" (PESCO), чиято цел е укрепване на сътрудничеството и намаляване на фрагментацията. Тези инициативи отразяват нарастващото осъзнаване, че Европейският съюз трябва да поеме по-голяма отговорност за собствената си сигурност. Изграждането на ефективен европейски стълб обаче ще изисква нещо повече от увеличаване на разходите за отбрана. Също толкова важно е преодоляването на политическата и институционалната фрагментация, която продължава да характеризира евроатлантическото пространство. Малко препятствия илюстрират това предизвикателство по-ясно от нерешения конфликт между Турция и Кипър. Откакто Кипър се присъедини към Европейския съюз през 2004 г., конфликтът между Турция и Кипър усложни сътрудничеството между НАТО и ЕС, като създаде взаимни институционални пречки.

Кипър е ограничил отношенията на Турция с ЕС, докато Турция е ограничила участието на Кипър в НАТО. В резултат на това сътрудничеството в областта на обмена на разузнавателна информация, координацията в отбраната и по-широките инициативи за сигурност се е отслабило. Решаването на кипърския въпрос би премахнало едно от най-устойчивите препятствия пред сътрудничеството между НАТО и ЕС, би улеснило интеграцията на Турция в по-силен европейски отбранителен стълб и потенциално би отворило вратата за евентуално присъединяване на Кипър към НАТО.

Защо координацията между НАТО и ЕС е наложителна

Макар че дискусиите за по-силен европейски стълб в рамките на НАТО често се фокусират върху отношенията между Брюксел и Вашингтон, те често пренебрегват една критична реалност: някои от най-важните военни и геополитически активи на алианса принадлежат на държави извън Европейския съюз. Сред тях Турция заема изключително важна позиция. Малко членове на НАТО притежават комбинацията от географско положение и военен капацитет, каквато има Турция. На кръстопътя между Европа, Черно море, Кавказ, Близкия изток и Източното Средиземноморие, Турция притежава изключителна стратегическа стойност. Тя контролира Турските проливи – вратата на НАТО към Черно море, разположена е по ключови енергийни и транспортни маршрути и граничи с региони, които стават все по-важни за европейската сигурност. Това геостратегическо положение, съчетано с едни от най-големите въоръжени сили в НАТО, превръща Турция в незаменим елемент от югоизточния фланг на алианса и в ключов фактор за европейската сигурност. Въпреки това стратегическата важност на Турция съпътства постоянни политически напрежения. Отстъплението от демократичните принципи при президента Реджеп Тайип Ердоган, придобиването от Анкара на руската система за противовъздушна отбрана C-400 и първоначалната ѝ съпротива срещу присъединяването на Швеция към НАТО подхраниха съмненията в Европа и Съединените щати относно надеждността на Турция като съюзник. Тези спорове задълбочиха недоверието точно в момента, когато Европа най-много се нуждае от по-тясно сътрудничество в областта на отбраната.

Предизвикателството е не само политическо, но и институционално. НАТО продължава да разглежда Турция като незаменим съюзник по южния и югоизточния си фланг. За разлика от това Европейският съюз е разработил отбранителни инициативи и механизми за изграждане на капацитет, в които Турция играе малка или никаква роля. Тъй като процесът на присъединяване на Турция е в застой, а отношенията с Брюксел са се влошили, се е появила нарастваща пропаст между оперативните изисквания на НАТО и развиващата се отбранителна рамка на ЕС.

В основата на това институционално разделение лежи турецко-кипърският застой. Като член на ЕС Република Кипър може да възпрепятства напредъка в процеса на присъединяване на Турция, позовавайки се на продължаващото разделение на острова, присъствието на турски сили в северната част и отказа на Анкара да признае Република Кипър. Разбира се, Кипър не е единственият фактор, стоящ зад стагнацията на кандидатурата на Турция за членство в ЕС. Демократичните и политическите опасения също допринесоха значително за влошаването на отношенията между ЕС и Турция. Все пак този застой заема уникално място в евроатлантическата сигурност, тъй като е нещо повече от двустранен спор или въпрос, свързан с присъединяването. Той засяга пряко отношенията между НАТО и ЕС и остава една от най-устойчивите пречки пред по-задълбоченото сътрудничество между двете организации.

Резултатът е двойна институционална блокада.

Никозия ограничава участието на Анкара в европейските отбранителни инициативи, а Анкара блокира кипърското участие в програмата „Партньорство за мир“ – потенциална първа стъпка към членство в НАТО. Тази система на взаимно вето се превърна в една от най-устойчивите пречки пред ефективното сътрудничество между НАТО и ЕС, засягаща всичко – от политическите консултации и обмена на разузнавателна информация до оперативното планиране и развитието на способности. Урокът за възникващата отбранителна архитектура на Европа е ясен. Изграждането на по-силен европейски стълб в рамките на НАТО изисква нещо повече от по-високи разходи за отбрана и допълнителни военни способности. То изисква също така намаляване на институционалната фрагментация, която разделя отбранителните структури на НАТО и ЕС, и намиране на начини за включване на стратегически важни съюзници извън ЕС. Докато тези пречки не бъдат преодолени, усилията на Европа да поеме по-голяма отговорност за собствената си сигурност ще останат ограничени именно от онези разделения, които тя се стреми да преодолее. Преодоляването на тези дълбоко вкоренени пречки, които понастоящем възпрепятстват сътрудничеството между НАТО и ЕС, е малко вероятно в краткосрочен план. По-дългосрочният стратегически хоризонт, простиращ се към 2040 г., предлага по-реалистична рамка за оценка на това как развиващата се отбранителна архитектура на Европа и НАТО би могла в крайна сметка да включи както Турция, така и Кипър. Последните събития сочат, че условията за такова пренареждане може би постепенно започват да се появяват.

Изправена пред нарастваща регионална нестабилност и заплахи за сигурността от Иран и Близкия изток като цяло, Кипър проявява все по-голям интерес към по-задълбочено сътрудничество с НАТО. Президентът Никос Христодулидис дори заяви, че Кипър би „незабавно подал заявление за членство в НАТО, ако обстоятелствата го позволяват“.

Стратегическата перспектива на Турция също се промени. Откакто Русия нахлу в Украйна, Анкара работи за възстановяване на връзките с трансатлантическата общност, като намалява зависимостта си от Русия, възобновява сътрудничеството си с НАТО и се стреми към прагматично сближаване както със Съединените щати, така и с Европейския съюз. Политическите събития в Северен Кипър допълнително подобриха дипломатическия климат. Изборът на Туфан Ерхюрман през 2025 г. съживи надеждите за подновяване на преговорите и връщане към федерална рамка за решаване на кипърския въпрос.

Тези събития създават възможност за преосмисляне на кипърския въпрос в по-широка стратегическа рамка. Вместо да разглеждат обединението като предварително условие за всеки по-нататъшен напредък, НАТО и Европейският съюз биха могли да разработят пакет от политически, икономически и свързани със сигурността стимули, които да направят уреждането на въпроса по-привлекателно за всички страни. При този подход би могла да се очертае внимателно подредена пътна карта за Кипър и Турция, която постепенно да изгражда подкрепа за всеобхватно споразумение и евентуалното обединение на острова.

Това, което отличава настоящия момент от неуспешния опит за обединение през 2004 г., е новият стратегически контекст и стимулът от страна на НАТО, които биха могли да променят динамиката на вътрешната сигурност на острова. За гръцко-кипърската общност един надежден път към членство в НАТО би бил силен стимул за обединението, тъй като би осигурил рамка за колективна сигурност за разрешаване на дългогодишния проблем с присъствието на турски войски. Такава перспектива би укрепила сигурността на острова, би го вградила по-здраво в евроатлантическата общност и би превърнала Кипър от пречка за сътрудничеството между НАТО и ЕС в фактор, допринасящ за регионалната стабилност в Източното Средиземноморие.

Когато през 2004 г. беше предложен планът „Анан“, подкрепен от ООН, Република Кипър вече беше на път да се присъедини към Европейския съюз, независимо от резултата от референдума, което намали спешността от постигане на компромис за много гръцко-кипърски избиратели. Опасенията за сигурността, свързани с продължаващото турско военно присъствие, съмненията относно предложените конституционни разпоредби и въпросите относно прилагането засилиха скептицизма към плана. Днес, напротив, влошаващата се регионална обстановка по отношение на сигурността, нарастващите амбиции на Европа в областта на отбраната и интересът на Никозия към по-дълбока интеграция с евроатлантическите институции създават стимули, които преди не са съществували. 

Анкара също има силни стимули да подкрепи постигането на споразумение. Обединена Кипър вече няма да представлява сериозна пречка за участието на Турция в зараждащата се европейска отбранителна архитектура. В краткосрочен план Турция би могла да разшири участието си в избрани инициативи на ЕС в областта на отбранителната промишленост и да получи по-голям достъп до съвместни програми за развитие на капацитет. В по-дългосрочен план едно споразумение би могло да спомогне за създаването на необходимото политическо пространство за възобновяване на строго условен процес на присъединяване към ЕС.

Разгледано в тази светлина, обединението на Кипър се превръща не просто в дипломатическа цел, а в централен елемент на по-широка голяма сделка. Турция би подкрепила интеграцията на обединения Кипър в структурите на НАТО, докато едно споразумение би премахнало една от основните пречки пред постепенното нормализиране на отношенията между Турция и ЕС.

Обединена Кипър, интегрирана в структурите на НАТО, би могла да служи като платформа за многонационални разполагания на сили и регионално сътрудничество в областта на сигурността. Същевременно по-тесните връзки между Турция и европейските отбранителни инициативи биха укрепили югоизточния фланг на НАТО. Може би също толкова важно е, че едно споразумение би могло да даде положителен тласък на турско-гръцките отношения, като премахне един от най-политически чувствителните спорове между двете страни, намали напрежението в Егейско море и Източното Средиземноморие и създаде по-големи възможности за дългосрочно стратегическо сътрудничество в рамките на НАТО.

Дали Турция в крайна сметка ще се присъедини към Европейския съюз до 2040 г.

ще зависи от дълбоки политически промени в самата Турция и от европейската подкрепа за разширяването. Всяко възобновяване на процеса на присъединяване ще трябва да остане строго обвързано с измерим напредък в областта на демократичното управление, независимостта на съдебната система, свободата на медиите, честността на изборите и реформите за борба с корупцията. Напредъкът би отворил пътя за по-задълбочено икономическо, политическо и отбранително сътрудничество, докато отстъпление от демократичните принципи би спряло или обърнало процеса на интеграция.Ако Европа е сериозна в намерението си да изгради по-силен и по-способен стълб в рамките на НАТО, тя не може да си позволи да разглежда Кипър просто като „замразен“ регионален конфликт. Стратегия, която предлага както на Кипър, така и на Турция конкретни пътища към по-дълбока интеграция в евроатлантическата общност, би могла да превърне дългогодишния източник на разделение в катализатор за координацията между НАТО и ЕС и в по-силен европейски стълб в рамките на алианса.

За Вашингтон подкрепата за уреждане на кипърския конфликт не е просто въпрос на разрешаване на конфликта, а на укрепване на бъдещето на НАТО. Ако „НАТО 3.0“ трябва да успее, Европа трябва да развие по-способен и съгласуван отбранителен стълб в рамките на алианса. Тази цел ще остане трудна за постигане, докато спорът между Турция и Кипър продължава да пречи на сътрудничеството между НАТО и ЕС и да ограничава интеграцията на Турция в развиващата се европейска отбранителна архитектура.

Дебатът за стратегическата автономия на Европа в крайна сметка се свежда до един прост принцип: капацитетът трябва да предшества автономията. НАТО не може да изгради по-силен европейски стълб, като го отдели институционално от алианса; тя трябва да го направи чрез по-голям военен капацитет, по-тясно сътрудничество между НАТО и ЕС и интегрирането на незаменими партньори като Турция. Разгледано в този контекст, разрешаването на турецко-кипърската безизходица не е просто регионална дипломатическа цел. Това е важна стъпка към изграждането на по-способна, съгласувана и устойчива евроатлантическа архитектура на сигурността.