Защо ядрените оръжия вече не спират конвенционалните войни?

Съобщенията за "смъртта" на ядреното възпиране са силно преувеличени. Некролозите за ядрените оръжия просто не отчитат правилно ролята, която тези оръжия са играли от 1945 г. насам. В статията "Странното поражение на ядреното възпиране" (юли/август 2026 г.) Роуз Готмолер твърди, че ядрените оръжия все повече губят своята стойност и смисъл. Тя твърди, че ядреното сдържане "не работи", че "възможността от ядрена ескалация и отмъщение не е попречила на конвенционалната и хибридната война" и че американската ядрена триада от междуконтинентални балистични ракети, ядрени подводници и стратегически бомбардировачи "може да направи малко, за да възпре салюти от евтини дронове". Тя посочва редица скорошни примери в подкрепа на това наблюдение, включително успешните атаки на Украйна срещу руски бази за стратегически бомбардировачи, въпреки руската доктрина, според която „конвенционална атака срещу стратегическите ѝ активи може да провокира ядрен отговор“, атаките на Иран срещу Израел и опасните сблъсъци между ядрено въоръжените съперници Индия и Пакистан.

Тези случаи със сигурност показват примери, в които притежаването на ядрени оръжия не е успяло да възпре ескалацията на конвенционален конфликт. В същото време те представляват погрешно разбиране за ролята, която ядрените оръжия са играли в миналото и която се очаква да играят през XXI век. Въпреки че тези оръжия може да не предотвратяват всички нива на конвенционален конфликт, те никога не са били предназначени за това. Те все още успешно поставят граници на катастрофалната агресия от страна на държавите и отблъскват най-голямата заплаха от всички: използването на ядрени оръжия и потенциала за тотална ядрена война, пише Foreign Affairs. Основната роля на ядрените оръжия сред деветте държави, които разполагат с тях (Китай, Франция, Индия, Израел, Северна Корея, Пакистан, Русия, Обединеното кралство и Съединените щати), е отбранителна: да възпрат катастрофална атака срещу техните територии, а в случая на Съединените щати и Обединеното кралство – и срещу териториите на техните съюзници. По принцип това означава възпиране на масивна ядрена атака, включваща широкомащабно използване на ядрения арсенал на дадена държава, но също така и на ограничена ядрена атака. Втората роля е да възпира други форми на катастрофални атаки, извършвани с неядрени средства — масивна конвенционална атака, използване на други оръжия за масово унищожение и дори кибератаки. Теоретично дадена държава би могла да използва ядрени оръжия в ограничен мащаб, за да сигнализира на противника, че ако не промени курса си, ще бъде подложен на мащабен ядрен удар. Накрая, ядрените оръжия биха могли да бъдат използвани в настъпателен план или за да подпомогнат конвенционалните сили на агресора в преодоляването на вражеската отбрана (както очевидно са предвиждали съветските стратези по време на Студената война), или като щит в подкрепа на конвенционална агресия срещу територията на съюзник на ядрена държава; например, ако Китай наложи блокада над Тайван, той би могъл да заплаши с използване на ядрени оръжия, ако САЩ се опитат да се намесят, което би накарало американските лидери да се замислят два пъти, преди да се включат. Сценариите, които Готтемолер цитира, за да демонстрира провала на ядреното възпиране, не достигат прага за употреба на ядрено оръжие, както го предвиждат държавите, притежаващи такива оръжия. Всъщност, в случая с конфликтите между Индия и Пакистан, може разумно да се заключи, че перспективата за употреба на ядрено оръжие е укротила конфликтите не само през 2025 г., но и през 1999, 2001 и 2008 г. Да се твърди, че избухването на конвенционална война прави ядрените оръжия без значение, означава да се свързват напълно независими променливи. Също толкова лесно би могло да се предположи, че ако Украйна беше запазила ядрени оръжия след разпадането на Съветския съюз, руският президент Владимир Путин може би никога не би завзел Крим или не би започнал мащабната си инвазия в Украйна през февруари 2022 г., или че Израел и Съединените щати може би щяха да се въздържат от удари срещу иранското ръководство през 2026 г., ако Иран вече беше придобил ядрени оръжия.

Учените отдавна са забелязали, че стабилността в ядрения баланс може да доведе до нестабилност

на конвенционалното или други по-ниски нива на конфликт. Това, разбира се, беше потвърдено от опита на Студената война, по време на която Съединените щати се озоваха в положението да водят войни чрез посредници срещу комунистическите партизански движения в Азия. Израел, за който се смяташе, че е придобил ядрени оръжия към края на 60-те години, беше атакуван от Египет и Сирия през 1973 г., а Съветският съюз се озова в борба с бунтовници, финансирани от Съединените щати, през цялото десетилетие на 80-те години. Никой не стигна до заключението от този опит, че ядреното стратегическо възпиране е претърпяло провал. Готтемолер признава в своята "погребална реч"за концепцията, че „възможността за ядрено отмъщение служи като ключов фактор за възпиране на ядрените държави“ и че ядрените арсенали на държавите, които ги притежават, наистина "насърчават сдържаност при определени обстоятелства". Скептицизмът ѝ изглежда е насочен не толкова към продължаващата стратегическа значимост на ядреното възпиране, колкото към политиката на ядрена модернизация. Тя твърди, че предполагаемият провал на ядрените оръжия да възпрат конфликти на повечето нива на насилие и възходът на новите технологии подкрепят тезата за „възпиране чрез отказ“, а не това, което политологът Глен Снайдър през 50-те години описа като „възпиране чрез наказание“. Тя твърди, че Съединените щати (и по подразбиране другите) трябва да инвестират в отбрана и контрол над въоръженията. В изброените от нея случаи на предполагаемия провал на ядреното възпиране тя подчертава, че през последните три години в конфликтите с Иран Израел разчита по-скоро на своите способности за противоракетна отбрана, отколкото на неясния си ядрен възпиращ фактор. Разчитането на Израел на заплахата от ядрено отмъщение, пише тя, е „отстъпило далеч от погледа“. Това е смесване на ядрени „ябълки“ с конвенционални „портокали“. Внушителните отбранителни способности на Израел (развити с финансова помощ от САЩ) са насочени към защита срещу конвенционално въоръжените балистични ракети, крилати ракети и дронове на Иран. Ако Иран беше разработил или щеше да разработи ядрени оръжия, способността на Израел да нанесе ядрен ответен удар срещу Иран несъмнено щеше да излезе на преден план. Отбранителните способности срещу както конвенционални, така и ядрени ракети са важни, и Съединените щати трябва да ги подобрят, за да затруднят изчисленията на противниците и да защитят американското население, в случай че възпиращият ефект се провали. Те обаче не са заместител на отдавна отлаганата ядрена модернизация, която би заменила със по-съвременни системи остаряващия арсенал на САЩ от ядрени бомбардировачи, междуконтинентални балистични ракети и подводници с балистични ракети, първоначално разположени по време на Студената война, за чиято важност Готтемолер свидетелства едва преди четири години пред Комитета по въоръжените сили на Сената. Стратегическото ядрено възпиране остава живо и в сила. Ядрените оръжия не са и никога не са били всестранни средства за възпиране, и малцина са твърдели, че те могат да възпрат конфликти на всички нива. Разумните наблюдатели трябва да устоят на изкушението да правят изводи въз основа на военната доктрина (която насочва политическите и военните лидери, но не е задължителна за тях) и да заключат, че неуспехът да се използват ядрени оръжия в отговор на иновативни неконвенционални, хибридни атаки или появата на нови технологии на бойното поле означава, че ядреното възпиране вече не важи.

Безспорно политиците ще трябва да преосмислят своето виждане за новите технологии,

значението на отбраната и контрола над въоръженията. Но ако не се пристъпи към модернизиране на ядрените сили на САЩ под фалшивия претекст, че последните конфликти правят заплахата от ядрено отмъщение остаряла, това би било безотговорно и потенциално би довело до точно онези катастрофи, които ядреното възпиране успешно е предотвратявало в продължение на 80 години. В своя провокативен есе Готтемолер твърди, че ядрените оръжия се оказват по-малко способни да предпазят държавите от конвенционални атаки, отколкото би предполагала репутацията им на най-мощно средство за възпиране. Индия, Израел, Пакистан и Русия са били обект на атаки на своя територия през последните години, въпреки че разполагат с ядрени арсенали. Дори стратегическите ядрени сили се оказаха уязвими: по време на операция "Паякова мрежа" през юни 2025 г. Украйна нанесе удари по руски бомбардировачи, въпреки предупрежденията на Москва, че конвенционални атаки срещу такива сили биха могли да предизвикат ядрено отмъщение. Следователно Готтемолер оспорва обичайното заключение, изведено от опита на Украйна и Иран при сблъсъка им с агресията на мощни противници, че притежаването на ядрени оръжия би възпряло атаките. И тя стига до заключението, че държавите, които не притежават ядрени оръжия, трябва да поставят под въпрос ползата от придобиването на такива, докато ядрените сили трябва да отделят по-голямо внимание на устойчивостта и конвенционалната отбрана, вместо просто да разширяват и модернизират арсеналите си.

Убийството през февруари на върховния лидер на Иран, аятолах Али Хаменей, обаче може да създаде противоположен стимул, който анализът на Готтемолер оставя до голяма степен непроучен: призракът на атентата дава на владетелите, чието лично оцеляване е свързано с това на техните режими, още една причина да търсят ядрени оръжия. Към момента на написването на тази статия много неща относно изхода от войната в Иран остават неясни. Но едно от най-значимите ѝ последствия може би вече започва да се очертава: владетелите в други страни вече имат причина да преценяват собственото си оцеляване по различен начин. Фактът, че Хаменей беше убит дни след срещата на американските и иранските преговарящи в Женева, направи поуката още по-остра: владетелите в такова положение трябва да обмислят не само поражението или свалянето от власт, но и смъртта, преди да могат да договорят изход от ситуацията. По този начин Израел и Съединените щати дадоха на лидерите в други страни нови основания да заключат, че ядреното възпиращо средство е най-сигурната защита, с която разполагат.

Съвременната история дава на такива лидери основание да се страхуват от това, което може да се случи без ядрен сдържащ фактор. Иракският лидер Саддам Хюсеин беше свален от власт през 2003 г., заловен, съден и обесен. Либия предлага още по-сурова поука. Нейният диктатор, Муамар ал-Кадафи, се отказа от програмите си за ядрени и други неконвенционални оръжия и до 2006 г. беше нормализирал отношенията си със западните държави. Но пет години по-късно той беше свален от власт по време на въстание, подкрепено от НАТО, и убит от милиционери. Случаите се различават, но урокът, който владетелите могат да извлекат, е суров и силен: примирението не гарантира оцеляване, докато отказът от стратегическите способности може да остави човек изложен на същите опасности, които тези оръжия са били предназначени да възпрат. За уязвимите лидери ядрените оръжия следователно предлагат нещо по-лично от способността да защитят държавите си: гаранция срещу собственото им елиминиране. Колкото по-вероятно става набелязването на лидерите като мишени, толкова по-силен става стимулът да се придобие способност, която може да наложи неприемливи разходи на по-силен противник – и по този начин да възпрепятства удар, целящ обезглавяване на ръководството.

Северна Корея показва докъде може да доведе тази логика.

Още преди Кадафи да бъде убит през 2011 г., Северна Корея беше превърнала разоръжаването на Либия в поучителна история: западните сили бяха подтикнали Либия да се откаже от ядрената си програма с обещания за подобрени отношения и сигурност, само за да я атакуват, след като тя се беше разоръжила. През 2022 г. Северна Корея прие закон за ядрената политика, предвиждащ автоматично отмъщение, ако атака застраши нейната система за ядрено командване и контрол – мярка, предназначена да гарантира, че унищожаването на ръководството на страната няма да попречи на последващ ядрен отговор.

За уязвимите лидери ядрените оръжия предлагат гаранция срещу собственото им елиминиране. Забавеният ход на войната в Иран и устойчивостта на Ислямската република след убийството на Хаменеи могат да променят начина, по който другите владетели се подготвят за конфликт. Войната показа колко бързо обявените цели могат да се променят, веднага щом започнат боевете. Владетелите, изправени пред тази перспектива, трябва следователно да се подготвят за най-опасната война, която противниците им биха могли в крайна сметка да водят. Тази несигурност засилва привлекателността на ядрените оръжия като застраховка както срещу поражение, така и срещу обезглавяване. Призракът на убийството на лидера също може да промени изчисленията на държавите, разполагащи с ядрено оръжие, по опасен начин. Всяка ядрена система трябва да се справи с това, което политологът Питър Фийвър нарича „дилемата винаги/никога“: ядрените оръжия трябва винаги да могат да се използват, когато има законна заповед за това, и никога да не се използват в други случаи. За да предотвратят неразрешеното използване, държавите са склонни да концентрират правомощията за изстрелване и да запазят политическия контрол в ръцете на най-висшите лидери. Но тази концентрация създава уязвимост. Убийте лидера, прекъснете комуникациите или парализирайте командната система, и ядреният арсенал може да бъде изведен от строя. Тази уязвимост налага обратното решение. Дадена държава може да разпръсне силите си, да делегира правомощия предварително, да съкрати времето за вземане на решения и да установи процедури, които гарантират, че ответен удар остава възможен дори след унищожаването на нейното ръководство или комуникационните ѝ мрежи. Всяка мярка прави ответния удар по-сигурен. Всяка от тях може също така да увеличи риска от инцидент, погрешна преценка или неразрешено използване. Перспективата за „отсечане на главата“ измества системата от „никога“ към „винаги“.

Именно там опасността става системна. Анализаторът на ядрената политика Скот Саган показа, позовавайки се на случаите на „близки до ядрена катастрофа“ от времето на Студената война, как сложните организации под силен натиск на времето могат да доведат до инциденти. Мерките, приети за осигуряване на ответен удар след „отсечане на главата“ на ръководството на дадена държава, могат да премахнат именно паузите, резервите и човешките преценки, които предотвратяват катастрофата. Насочването към лидерството създава по този начин изкривена динамика: усилието да се постигне по-голям контрол над противника може да насърчи този противник да отстъпи част от контрола над собствените си способности, за да запази възможността за ответен удар.

Прецедентът, създаден от убийството на Хаменей, ще бъде проучен от ядрените планирачи в Русия, Китай, Северна Корея и Пакистан, както и от длъжностни лица в държави с ядрен потенциал, които обмислят какво би било необходимо, за да се гарантира оцеляването на арсенала. Те трябва да преценят дали политическото ръководство би могло да бъде елиминирано по време на война и дали отмъщението все пак би било възможно след това. От тяхна гледна точка по-безопасният път може да е разработването на ядрени сили, които да оцелеят след лидерите, които ги контролират.

Готтемолер е прав, че ядрените оръжия се оказват все по-малко способни да предпазват държавите от много форми на конвенционални атаки. Но от това не следва, че правителствата ще ги ценят по-малко. Едно оръжие не е длъжно да предотвратява всяка атака, за да остане ценно, ако прави последствията, от които владетелите се страхуват най-много – унищожаването на режимите им или собствената им смърт – далеч по-опасни за противника, ако реши да ги преследва. Резултатът може следователно да бъде по-тревожен, отколкото би подсказало самото отслабване на ядреното възпиране: тъй като ядрените оръжия осигуряват по-малко всеобхватна защита, нарастващата уязвимост на политическите лидери към атентати може да даде на владетелите още една причина да ги придобият или да укрепят арсеналите, които вече притежават.

В продължение на два месеца през 2025 г. няколко държави, разполагащи с ядрено оръжие, установиха, че притежаването на най-мощните оръжия в света все пак ги оставя уязвими към атаки срещу родната им земя. През май 2025 г., след като въоръжени групи атакуваха хиндуисти в Кашмир, управляван от Индия, Индия нанесе координирани удари срещу Пакистан, поразявайки цели в близост до пакистанската флота от стратегически бомбардировачи. Въпреки че и двете държави са значителни ядрени сили с капацитет за втори удар (способността да оцелеят след ядрен удар с достатъчно оръжия, за да отвърнат със собствен ядрен удар), Пакистан не успя да възпре Индия. През юни 2025 г. Украйна атакува руски въздушни бази, някои от които са база на стратегически тежки бомбардировачи, способни да пренасят ядрени оръжия. Русия също не успя да възпрепятства атаката. Същия месец Израел, с помощта на Съединените щати, нанесе удари по иранските ядрени съоръжения; Иран отвърна, като изстреля няколко големи вълни от дронове и балистични ракети срещу Израел – държава, за която е широко известно, че притежава ядрени оръжия. Въз основа на доказателствата от тези три случая Готтемолер твърди, че ядреното възпиране не е успяло да предотврати конвенционални атаки срещу териториите на ядрените държави. Това, заключава тя, "трябва да накара както съществуващите ядрени сили, така и онези, които биха искали да придобият такива оръжия, да се замислят".

Готтемолер е права, но твърдението ѝ е едновременно прекалено далеко идващо и недостатъчно далеко. Ядреното възпиране наистина се проваля, когато става дума за големи сили, които са в конфликт със съседи или регионални конкуренти. Но този провал не може да се обобщи за глобалните ядрени сили, а именно Съединените щати и Китай, които не са съседи и се конкурират далеч от родната си земя. Всъщност те вероятно ще продължат да поддържат и разширяват арсеналите си. В същото време твърдението на Готтемолер, че ядреното възпиране не работи, пропуска да спомене друга важна динамика: стремежът към притежание на такова оръжие излага държавата на голяма опасност. Подозрението, че дадена държава е в процес на разработване на ядрено оръжие, може да провокира именно онази атака, която ядрените оръжия са предназначени да възпрат. Взети заедно, тези динамики сочат, че тези оръжия ще останат привилегия на суперсилите, дори когато всички останали стигнат до заключението, че придобиването и притежаването на такива оръжия може би не си струва.

Политическият учен Глен Снайдър отбеляза още през 1946 г., че ядреното възпиране може да предотврати ядрена война между великите сили, но парадоксално прави конвенционалните войни по-вероятни. По време на Студената война тези конвенционални войни обикновено не се водеха на територията на великите сили. Те обикновено се водеха далеч оттам чрез посредници, като Египет и Израел, както и Северен и Южен Виетнам. В крайна сметка Съветският съюз и Съединените щати не споделяха общи граници, докато се състезаваха на глобално ниво.

Случаите, на които се позовава Готтемолер, се различават от конфликтите между тези суперсили. Русия и Украйна, както и Индия и Пакистан, са съседи. Колкото и тревожно да е, не е изненадващо, че конвенционален конфликт между тях се води на територията на едната или другата страна, дори ако едната или и двете държави притежават ядрени оръжия. Конфликтът между Иран и Израел е донякъде различен, но, отново, не е като този между великите сили. Двата противника може и да не споделят обща граница, но и двете са регионални сили, които се съревновават предимно в рамките на по-широкия Близък Изток. След атаката на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври 2023 г. и последвалите удари на Израел срещу иранските прокси сили, Техеран отговори, като изстреля дронове и ракети директно срещу Израел. Ядрените способности на Израел не възпряха Иран.

Ядрените оръжия ще останат привилегия на суперсилите.

Всички тези конфликти включват въздушни атаки върху територията на родината, което неизбежно повишава залога. Такива атаки, разбира се, носят риск от ескалация, вероятно до използване на ядрено оръжие и всички неизвестни, които биха последвали. Но доказателствата от последните няколко години трябва да бъдат предупреждение за всички потенциални разпространители, които очакват ядрените оръжия да защитят родината им срещу всякаква атака от съседни или регионални противници. Такива оръжия не възпират въздушните атаки срещу територията на ядрено въоръжена държава. Твърденията на Готтемолер обаче се отнасят само до държави със съвместни граници или държави, които се конкурират в даден регион. Те не се отнасят до ядреното възпиране между великите сили. Няма скорошни събития, които да сочат, че ядреното възпиране в тази конкуренция е отслабнало по какъвто и да е начин. В същото време Готтемолер подценява рисковете от придобиването на ядрени оръжия с очакването, че след като бъдат изпитани и разположени, те успешно ще възпрат атака. Няма абсолютно никакви доказателства, че „латентността“ – или приближаването към създаването на ядрено оръжие – може да възпира противниците. Напротив, тя създава уязвимост. Иран е типичен пример за това. През 2024 и 2025 г. Иран, въпреки високата си „латентност“, не беше в състояние да възпрепятства атака срещу територията си, макар иранските власти да заплашваха, че ще създадат ядрено оръжие, ако Израел и САЩ пресекат „червените линии“ на страната. Към края на 2025 г. ядрената програма на Иран беше ограничена, въпреки че американското разузнаване стигна до заключението, че в началото на 2025 г. Иран тайно е засилил усилията си за създаване на примитивна бомба. И тук доказателствата говорят доста ясно: по-голямата латентност не подобри възпиращия ефект, нито сигурността, нито способността за принуда. Напротив, тя провокира атаката, от която Иран се страхуваше и която отчаяно искаше да избегне. Едва когато през 2026 г. Иран премина към конвенционална стратегия за установяване на контрол над стратегическия пролив Хормуз, той придоби известно стратегическо предимство.

Както признава Готтемолер, тези заключения не могат да бъдат обобщени за хипотетичен конфликт между велики сили, разполагащи с ядрено оръжие. Не е ясно дали те важат за отношенията между Русия и САЩ или между Китай и САЩ. Отчасти защото разполагат с толкова солидна ядрена инфраструктура и отчасти защото могат да се съревнуват чрез конвенционални войни чрез посредници далеч от родната си земя, вероятно е великите сили да продължат да са в състояние да възпират други ядрени сили от нападане на родната им земя. По този начин великите сили вероятно ще настояват за модернизиране на ядрените си сили, дори в новата ера на дроновете и други форми на евтини, конвенционални оръжия за нападение.

Малките или средните сили може да видят по-малко полза от придобиването на ядрени оръжия, тъй като ограничените им предимства стават очевидни. Но това мислене няма да се отнася за великите сили. Променящият се пейзаж на съвременната конвенционална война, който прави евтините нападателни средства достъпни за много видове държави и недържавни субекти, иронично засилва, вместо да отслабва, съществуващата ядрена йерархия. Тази нова реалност е от особено значение за държави, включително някои от съюзниците на Вашингтон, които може би обмислят придобиването на ядрени оръжия в този напрегнат момент на засилена геополитическа конкуренция, когато надеждността на ангажиментите на САЩ за разширено възпиране е под съмнение. Моето послание към тези държави е: „Помислете отново.“

Според Джанис Стайн "малките или средните сили може да видят по-малка полза от придобиването на ядрени оръжия, тъй като ограничените им предимства стават очевидни. Но това мислене няма да се отнася за великите сили". Тя е права, че аз не засегнах конкретно опасността от латентността – че самото натрупване на средства за разработване на ядрено оръжие може да бъде също толкова опасно, колкото и активните опити за придобиването му. Някои коментатори предложиха потенциалните разпространители, включително съюзниците на САЩ, да постъпят както Иран и да създадат средствата за разработване на оръжие, без действително да произвеждат това оръжие. Но както показва примерът с Иран, това може да предизвика агресия.

Ерик Еделман и Франклин Милър предполагат, че статията ми представлява критика към модернизацията на ядрената триада на САЩ.

 Всъщност аз подкрепям заключенията и препоръките на Комисията за стратегическата позиция от 2023 г., в която и Милър, и аз участвахме. Установихме, че модернизацията на ядрената триада, изложена в така наречената „Програма на записите“ – базовата програма за придобиване, стартирана от президента Барак Обама през 2010 г. – е необходима, но не е достатъчна поради бързото нарастване на китайските системи за ядрени оръжия.

В миналото страхът от ядрена ескалация е карал воюващите страни да прекратят военните действия.

Еделман и Милър обаче са прави, че не би трябвало да оставям впечатлението, че държавите не трябва да инвестират в ядрена модернизация. Трябваше да подчертая, че неограничените инвестиции може да не са нито целесъобразни, нито осъществими, като се има предвид необходимостта от насочване на ресурси към други области, включително към подобряване на съвременните конвенционални способности. Всъщност Съединените щати все още трябва да отговорят на ядрените заплахи от Китай и Русия – държави с равен статут. Тъй като и двете разполагат с ракетни системи, способни да пренасят ядрени и конвенционални бойни глави, Съединените щати трябва да изградят противоракетна отбрана за защита на критични цели. Това също беше препоръка на комисията. Аз продължавам да вярвам, че тези опасения могат да бъдат отчасти преодолени на преговорната маса.

Йонатан Тувал повдига най-тревожния въпрос, като описва начина, по който авторитарните лидери използват ядрени оръжия, за да гарантират, че няма да бъдат убити или арестувани посред нощ от разгневена велика сила. Но лидерите на съюзниците и партньорите на САЩ като цяло не са изложени на същия натиск като авторитарните диктатори. В някои случаи те са демократично избрани и не очакват да останат на власт толкова дълго. В други случаи те произхождат от династии. Но във всички случаи те са тясно свързани със световната икономика и международните институции и имат стимул да избегнат статута на изгнаници. Така че, макар тревогата на Тувал да е оправдана, приложимостта ѝ е ограничена. Приемам идеята, че за световните диктатори ядрените оръжия са крайното средство, и че Съединените щати трябва да се противопоставят на техните ядрени амбиции чрез дипломация и, когато е необходимо, чрез форми на принуда. Но лидерите, които държат на демократичното управление и на ролята на своите страни в глобалната система, са изправени пред съвсем различни стимули. Придобиването на ядрено оръжие е изключително скъпо, както по отношение на разработването на оръжията, така и по отношение на справянето с произтичащите от това ядрени отпадъци. Такива разходи са напълно приемливи за недемократични или слабо демократични общества, които, както е добре известно, са готови да „ядат трева“ – както обеща пакистанският министър-председател Зулфикар Али Бхуто през 1974 г. – за да разработят ядрено оръжие. Но за съюзниците и партньорите на САЩ това няма да е лесно решение, особено докато те харчат огромни суми и за модернизиране на конвенционалните си въоръжени сили.

По-автократичните партньори на САЩ, включително много от тях в Близкия изток, също разчитат на социален договор, който включва значителни социални помощи за гражданите им. Да се откажат от тези помощи и да поискат от гражданите си да поемат това бреме няма да е лесно решение за лидерите в региона.

В близко бъдеще ядрените оръжия ще останат на заден план в конвенционалните конфликти, дори за държавите, които ги притежават. Това означава, че много войни ще станат по-трудни за прекратяване. В миналото страхът от ядрена ескалация е карал воюващите страни да прекратят боевете. Но сега огромната разрушителна сила, натрупана в арсеналите на ядрените държави, вероятно ще остане в латентно състояние, докато новата ера на войната бушува без тях.