Евреите от кораба "Сейнт Луис", които никой не иска

На 13 май 1939 г. повече от 900 евреи бягат от Германия, като се качват на борда на луксозния лайнер "Сейнт Луис". Те са се надявали да стигнат до Куба и след това да пътуват до Америка, но са били принудени да се върнат в Европа, където повече от 250 души от тях са били убити от нацистите, пише БиБиСи.

"Наистина изглеждаше, че ще се случи нещо на този луксозен лайнер", казва Жизела Фелдман. Тя разказва, че наистина не са знаели къде отиват и как ще се справят там, когато пристигнат.

На 90 години, Фелдман все още си спомня емоциите, които е изпитала, качвайки се на "Сейнт Луис" с майка си и по-малката си сестра.

Тя разказва колко притеснена е била майка й да пътува сама с двете си дъщери на тийнейджърска възраст.

Това е бил точно периодът, когато силата на Хитлер и нацистите е нараствала и семейства, като това на Фелдман, са били в голяма опасност.

Еврейската собственост е била конфискувана, синагогите и предприятията - опожарявани. След като бащата на Фелдман бил арестуван и депортиран в Полша, майка й решила, че е време да заминат.

Бащата искал да го изчакат да се прибере, но майката е била непреклонна и е искала да заведе децата си в безопасност.

Така с визи за Куба, 10 германски марки в портмонето и още 200 скрити под дрехите тя тръгва към Хамбург и съответно към лайнера "Сейнт Луис". С гордост в гласа Фелдман обяснява колко смела е била майка й.

Жената си спомня как натъжени роднини са им махали за сбогом от доковете, когато лайнерът отпътувал."Те знаеха, че няма да се видят с близките си повече. Ние бяхме от щастливците, които успяхме да се измъкнем", споделя тя.

През 1939 г. нацистите затварят повечето граници на Германия и на другите държави са били наложени квоти за ограничаване на броя на еврейските бежанци. Евреите са смятали Куба за дестинация, от която могат да стигнат до Америка. Служители в кубинското посолство в Берлин са предлагали визи за 200-300 долара, което в днешно време се равнява на около 3000-5000 долара.

Когато 6-годишният Джералд Гранстон е разбрал от баща си, че ще напусне дома си в Южна Германия и ще се качи на круизен кораб, пътуващ за другия край на света, той не осъзнавал за какво става дума.

"Никога не бях чувал за Куба и не можех да си представя какво ще се случи. Помня, че бях уплашен през цялото време.", казва Гранстон, който в момента на 81 години.

Много от младите пасажери и техните родители спрели да се притесняват, след като започнало двуседмичното трансатлантическо пътуване.

Фелдман, която била в каюта със сестра си, прекарвала времето си на палубата, разговаряла с момчетата на нейната възраст и плувала в басейна на кораба.

На борда имало танцова група и дори кино. Храненията била редовни и с разнообразна храна, която пътниците рядко виждали у дома.

Под ръководството на капитана, Густав Шрьодер, сервитьорите и екипажът се държали възпитано. Това се различавало от отношението, на което евреите били свикнали да бъдат подлагани от нацистите.

Капитанът също е разрешил по време на традиционните петъчни молитви портретът на Адолф Хитлер в главната зала  да бъде свалян.

6-годишният Сол Месинджър е пътувал с майка си и баща си. Той разказва, че всички са били много щастливи. Възрастните все успокоявали малките, че вече са в безопасност: " Не трябва да поглеждаме повече назад".

Кагато лайнерът стигнал до Хавана на 27 май, това чувство на оптмизъм изчезнало и било заместено от страх и ужас.

Гранстон бил на палубата с бащата си и още дузина други, с техните куфари, готови да слязат, когато кубинсикте служители се качили на борда на "Сейнт Луис".

Бързо е станало ясно, че корабът няма да акостира и никой няма да бъде пуснат. Малкото момче дочуло думите: "утре, утре". Гранстон разбрал, въпреки че бил съвсем малък, че нещо не е наред, когато капитанът казал, че трябва да изчакат на борда.

През следващите седем дни капитан Шрьодер се опитвал да убеди кубинските власти да ги пуснат да влязат в страната. Но всъщност кубинците били анулирали визите, най-вероятно от страх, че ще бъдат залети от нова вълна на бежанци от Европа.

Тогава капитанът насочил "Сейнт Луис" към Флорида. Но и там отказали акостирането на лайнера въпреки молбите към президента Франклин Рузвелт. Според Гранстон отново бил причина страхът от бежанци.

След тези откази били принудени да поемат отново към Европа. "Радостта беше изчезнала. Никой не знаеше какво ще стане по-нататък.", разказва Фелдман.

Когато корабът тръгнал обратно, Гранстон попитал баща си дали се връщат, за да види баба си и дядо си отново. Баща му само поклатил глава в мълчаливо отчаяние.

Хората започнали да плачат, един мъж дори се самоубил. Срязал китките си и се хвърлил зад борда."Все още чувам писъците и виждам кръвта", казва Гранстон.

В крайна сметка на пътниците не им се наложило да се върнат при нацистите. Белгия, Франция, Холандия и Великобритания се съгласили да приемат бежанците. Американска хуманитарна организация в помощ на евреите е дала около 8 милиона долара, за да покрие част от разходите.

На 17 юни лайнерът акостирал на белгийското пристанище в Антверпен, повече от месец след заминаването от Хамбург. Фелдман, майка й и сестра й отишли в Англия. Така направили и Гранстон и баща му.

Те оцелели по време на войната, но загубили много роднини в Холокоста. Така се случило и с бащата на Фелдман, който така и не успял да напусне Полша.

Месинджър отишъл във Франция, но отново семейството му трябвало да бяга от нацистите - напуснали шест седмици преди Хитлер на нахлуе в страната.

250 от пасажерите на "Сейнт Луис" обаче не са били такива късметлии да се измъкнат. Убити са, когато нацистите завладяват Западна Европа.