Книгата остава в миналото

Имам работна среща със симпатична дама, която ми е споделила, че се радва на едногодишна дъщеря. След задължителната част и след като е видно, че си допадаме, разговорът се завърта около книгите. Тя разказва, че у тях книгата е на огромна почит и се надява скоро да въведе детето си в този чуден приказен свят, но е притеснена, че засега не проявявала афинитет. Мисълта ми тук няма да се развие по посока на това към какво по-точно би могло да има афинитет едногодишно дете..

Аз съм на сходна възраст и също съм отрасла с фенерче под юргана вечерно време и до голяма степен отдавам това което знам, на книгите. Същевременно обаче ми се иска всички ние - трима мускетари, птици, умиращи сами, вечни Амбъри, двойни Лотхени и Пипилоти да си дадем ясна сметка, че хубавата книга ще бъде наслада и признак за добър вкус до тук, до нас. Книгата в този й вид - иска ли ни се, или ни боли от това - бавно превзема своето място до хурката, гоблена, палешника и метлата. Тежка е, събира прах, използва се рядко и заема едно от най-скъпите пространства във съвремието - жизненото.

"Чудя се къде да дяна толкова книги.. Ще взема да ги закарам на вилата, там има място" Познато, нали?

Ами просто трябва да приемем факта, че децата ни ще раснат в друго време - тяхното си. Ще бъдат неграмотни, защото граматиката им ще е на прогремен език; ще четат, но от електронни книги; хладилниците им сами ще поръчват храна, а куфарите с вграден чип, ще ги следвт сами редом по летища, на които холограми ще им указват пътя. Плаши ли ни или радва - книгата е новата прахосъбирачка, уважаеми набори. И единственото умение, което можем да предадем на децата си и да сме сигурни, че ще им свърши работа, е адаптивността. Постоянната, непостоянна адаптивност.

И както би казал футуролога Тофлър - в бъдещето ще е пълно с компетентни хора, които ще са идеално подготвени за едно вече отминало утре... Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.

Добави ни в предпочитани източници в Google

→