Откровения: Една не-рок статия за комуникацията между поколенията

     Баща към дванадесетгодишния си син:

-         Сине, време е да си поговорим за секса.

-         Разбира се, тате, какво не ти е ясно?

    Два часа, пишейки си по Фейсбук, спорим с едно момиче, което не знам дали има осемнайсет години. Става въпрос затова дали в една моя статия в един сайт има една снимка, или я няма. На моя компютър излиза, на нейния не. Момичето е музикант, учи в елитно училище. Накрая и писва безплодната дискусия и прекъсва разговора с думите „Прави каквото знаеш, приятна вечер!” Сигурно ме е взела за луд, но не ми го казва- все пак вероятно съм на възрастта на родителите и.Но пък е по-умната от двама ни – самия факт, че отстъпва го показва, макар че съм два пъти и кусур по-дърт от нея.

    Понякога много странно се стичат нещата в живота. На мен на стари години изведнъж ми потръгна в аматьорските писания и за броени месеци от наложил си пълна самоизолация депресар, се озовах във вихър от интернет и лични комуникации. Всичко това по линия на музикалните ми пристрастия, които заедно с многото и безмислено (от гледна точка на някаква полза, освен удоволствието) четене на книги, се оказаха константите в живота ми. Голяма част от контактите ми са с хора  толкова млади, че технически биха могли да ми бъдат деца.

    Говоря за хората, раждани след разделната 1989 година. Ако моите набори плюс минус някоя година се водеха поколението, изгубено в прехода, това което беше стъпило с по един крак в двете епохи и никога не можа да се адаптира напълно и развие потенциала си, то по-новата генерация бяха първите буквално хвърлени на улицата да се оправят както могат. Заети със собственото си, често физическо оцеляване, ги изпуснахме и сега охкаме и ахкаме като изнасят разни статистики , колко неграмотни, нискоинтелигенти и житейски неоправни били децата ни.

    Глупости! Ако пуснем на улицата с равен старт един двадесетгодишен и един четиридесетгодишен човек да се реализират, докато стария се тюхка и мрънка, ще има само пушек от обувките на младия. Тези хора, новите, са приспособени за сегашните условия. Щом те не изискват да знае човек пълнияТ член на думата и да се отстъпва място в трамвая на възрастните баби, значи на това ги е научило целесъобразното мислене, базирано на битието им. Те не са виновни, че героите на нашето време са мутри и фолк звезди, които не се возят в градски транспорт и въобще не съм чувал да могат да пишат.

    Тъй като не съм статистически институт, народопсихолог и най-вече всезнайковец (такива си има и без това бол, особено в интернет), ще остана да си квакам в моето гьолче, без да правя генерални изводи. В моите контакти напоследък се срещам с изключително умни млади хора. Често в разговорите с тях се чувствам глупака, защото бремето на житейския опит, когато не го осмисляш правилно, както е в повечето случаи, по-скоро пречи. Сблъсквам се постоянно със свежеста и креативноста на идеите им, необременени от нашите коренящи се във собственото ни възпитание предразсъдъци и дългата хроника на житейските ни провали.

    Тук отварям голяма скоба – контактувам предимно с музиканти и то рок такива. Поначало творческите личности природно са надарени повече от масата хора, вече от индивдуалноста им и обкръжаваща ги среда зависи дали ще успеят да се развият и култивират. Освен това не подценявайте ролята на музикалните предпочитания. Далеч съм от мисълта, че слушащите чалга са тъпи –нищо подобно. Но музикалите предпочитания предполагат все пак някои черти от характера, които ги формират. Няма статистики по този въпрос, къде социално са хората според музикалните си пристрастия, няма кой да си цака подобно нещо да се направи. Но според моите лични наблюдения например образованите IT специалисти (не самоуките „майсторчета” от малките сервизчета, нацвъкани навсякъде) по правило не слушат фолк.

    От друга страна пък тъпия си е тъп и на 18, и на 48 години. Като първия може да се поправи, а втория, който е имал повече шансове заради по-дългия си живот – едва ли. На мен лично ми омръзна този рефрен от по-старите към младите: еех по мое време какви бяхме, а сега от вас... Знаете ги тия натяквания, и сам съм ги преживявал от предхождащото ме поколение. Истинския признак на старост е вътре в главата, когато започнеш да баеш, както си знаеш.

    Спомням си момент от книга на Дъглас Адамс: главния герой беше стигнал до задънена улица в търсенето на отговора за една загадка. Накрая в отчаянието си попита играещи навън деца и те му дадоха правилния отговор, до който той не можеше да достигне, заради затъналото си в клишета и коловози мислене на възрастен.
 

    Човек стига своята умствена и творческа зрелост на около четвърт век. Това за „златните години” между 30-40 е илюзия, или плод на натрупванията, които си направил в по-ранна възраст. От 25 години нататък обикновено растежа е „настрани”,, в смисъл на добиване на обща култура и жизнен опит, а понякога и буквално. Това придава не някаква по-висока базова стойност на делата и мислите, а по-голяма сдържаност и нюансираност при реакциите. Нарича се лустро – не виждаме всичко черно и бяло, по-обиграни сме, по-малко категорични в реакциите и отсъжданията си в ситуациите, в които попадаме. И това е единственото предимство на по-старите.

    Контакта между поколенията трябва да е двупосочен. Споделяйки жизнения си опит ние, по-старите можем да получим свежи идеи и различна гледна точка върху нещата.

    Стига да се вслушаме какво ни се говори.

На Ива, Росен, Айсел, Асен, Димитър, Данчо и другите млади умници. Благодаря, че ме накарахте да ви чуя!