Филипините(3) - Другите хора

Когато слушате филипинци да си говорят, имате чувството, че се намирате в Испания. Но ако имате щастието да знаете испански, тук няма да ви разберат. Тагалог (живеещ край река) се нарича филипинският език - един от австронезийските езици, подгрупа малайско – полинезийски. През 1937 г. Първото народно събрание на Филипините създава Национален Езиков институт, който избира тагалог (диалект, говорен от 15 милиона души) за основа на новия национален език – пилипино (филипинците не могат да казват „ф”, навсякъде в английски го заместват с „п”). В тази смесица от няколко езика най-много заемки има от испански – 40 процента, и от английски, който е вторият официален език, по- малко от санскрит, китайски, японски и арабски. Добро утро е magandang umaga! Kumusta – здравей, а salamat – благодаря. Не разбирам – hindi ko maintindihan, по-добре просто да вдигнеш рамене…

Единствено себуанците (от остров Себу) не искат да се примирят с тагалог, те предпочитат себуано да легне в основата на националния език и говорят само на него. Разликите в диалектите са толкова големи, че сънародници от различни краища не се разбират, ако говорят на местното наречие. Живите езици, на които се говори днес, са 171.

Чист тагалог и приличен английски говорят аета – господарите на тези земи. Коренните жители на Филипините са наричани още аита, агта, негритос, пигмеи. Нищо не знаех за тях, преди да ги срещна случайно край близката рекичка. От там минава пътят ми за супера, избирах си пътечката под дърветата заради сянката, която хвърлят, вместо напеченото шосе.

пътеката край реката

Един ден Рей ме предупреди да внимавам за змии, че наскоро видял една зелена, не много голяма, към два метра, ако те ухапе, до четири часа си мъртва – заключи ясно и прямо той. – А има едни други – от тяхната целувка на десетата минута си без дъх… - Не исках да сравнявам кои са по-бързи, не спорих с него - от тогава гледам повече в краката си.

косач

Рей работи като охрана на вече нефункционираща фабрика за медицинско оборудване, и тя е по пътя ми. Той е на 47, баща на шест деца – четири от първата му жена, която се споминала и две от втората, с двадесет години по-млада от него. Обичам да общувам с хората, но никога не ги разпитвам за живота им. Те сами ми разказват своите истории, до една вълнуващи. Понякога питат за съвет, но по-често имат нужда просто от това – някой да ги изслуша. – Най-малката ми дъщеря е на четири месеца, вчера нямах пари да й купя мляко, плака гладна. Сварихме малко ориз и й дадохме да пие водата, заспа – тъжно нарежда Рей. – Заплатата ми е ниска, а вече съм стар да замина за чужбина… Но – тук е така – завършва извинително той и се усмихва с някаква затрогваща тъга, изписана на обгорялото му лице.

следобедна дрямка край рекичката

– Какви плодове ще купуваш от магазина? Ето, виж това мангово дърво, а по-нататък има и папая… – Зелени са, Рей. – Че какво като са зелени, с повечко чили и варен ориз, става чудно! Ти колко деца имаш, Натали? Само две? Не е хубаво това…

А тази фабрика се продава – два милиона долара струва. Гледа ме въпросително, клатя глава – не, нямам толкова пари… – Кажи на роднините и познатите си, настоява той. Ето, изпълнявам обещанието си – казвам…

неработещата фабрика

– Аз изработвам хамаци, искаш ли да купиш един? - Показа ми го, но в момента нямах исканата сума. Когато го потърсих на следващия ден, не го намерих, беше се преместил другаде…

хамакът на Рей, вързан под мангово дърво

Виждала съм бедняшките предградия. Колиби от картон, ламарина, наколни бараки. Като тунели между тях се провират импровизирани улици. Бездомници спят на улицата, късмет, че е вечно лято…

покрайнините на Олонгапо

вляво от моста за Олонгапо

мизерията е повсеместна

продавач на играчки в Олонгапо

тези деца работят за някого

Когато пристигнахме, реката беше пълноводна, но постепенно към края на сухия период изтъня, аха да изчезне. Къде отива рибата ли – ами заравя се в тинята, заспива мечешки сън и чака благодатния дъжд през юни. В пресъхващите водоеми тази кал запазва влажността си под сухата горна кора за дълго.

Та минавам аз един ден от там, погледът ми се зареял към зелената светлина, струяща между новите за мен дървета, и изведнъж – негър! Но не съвсем. Не може да бъде, не и тук. Бързо  – апарата и започвам да снимам трескаво като се опитвам да изглеждам спокойна.

негрито в реката

А човекът ме поглежда и казва на чист английски: - Госпожо, по-нагоре има и други, снимайте и тях. – Помага ми. Така се запознах с аета. – Ние сме трима братя, идваме да ловим риба. Продаваме я в големите магазини. Ето, хванах една, искате ли я, госпожо?

аета лови риба с ръце

>

портрет на аета

рибата, която не купих

Не знам защо не купих прясната риба. Но се заприказвахме. Живеят в Пастолан (запомних това име), високо в планината. Вървят пеша до тук, нямат пари за автобус, към три часа е пътят. Мили са, усмихнати, но без раболепие, очароваха ме свежестта и искреността, с които разговарят. С тях е и едно малко момиченце – Кайлийн, с нея се сприятелихме на бърза ръка. Тя е на седем, но не ходи на училище. Да, имат си училище в селото, на нея обаче не й се учи…

Кайлийн

братя

Порових се по-късно и научих, че това е най-слабо познатата от всички живи човешки раси. Народите негрито притежават един от най-чистите генетични фондове измежду всички човеци и поради това тяхната ДНК служи за изходна точка при изучаване на генетичния дрейф (промяна в честотата на гените). Привлечена неудържимо от новото и непознатото, си обещах да им погостувам в тяхното село, където те ме канеха така сърдечно.

Аборигените на Филипините съставляват около 33 етнолингвистични групи негрито, общо към 15 000 души. Тъмнокафява кожа, ситно къдрава коса, малък нос и големи черни очи. Нисък ръст. Мирни хора със свои традиции, идентичност и език, наречен самбал. Те живеят на няколко големи острова в страната – Лусон, Палаван, Панай, Себу, Негрос и Минданао. Това са туземните жители на архипелага, най-ранните. Религията им е анимистична, често с тънък слой на римокатолическо влияние. Обикновено негрито са двуезични. Една от хипотезите е, че са дошли от остров Борнео преди 30 хиляди години с помощта на земен мост, покрит вече с вода преди около пет хиляди години.

майка аета с децата си

Населението им е намаляло значително от началото на испанския период и продължава да спада в резултат на обезлесяването и главно поради бедност и болести. Тези дребни негроидни хора са фенотипно доста по-различни от монголоидните филипинци. Някога са били ловци – до 60-те години на миналия век те са ловували елени и диви свине с лъкове и стрели. Днес продават горски растения и риба, отглеждат банани, папая и манго, работят  като горски водачи или в близките ферми.

риболов

Мултинационални корпорации за дърводобив  нанасят травматична промяна в екосистемата – булдозери копаят пътища директно през ловните и риболовни зони на аета в недостъпни досега области и ги наемат като работници. Експлозивното нарастване на филипинското население тласка хиляди безимотни заселници към земите на аета и неочаквано те виждат собствените си земи претъпкани от незаконно настанили се преселници. Основните причини за високата смъртност сред мъжете са туберкулоза, пневмония и алкохолизъм (още един подарък от американците, знам за случай, когато са учили седемгодишно момче да пие, за да се забавляват. Днес, четиридесет години по-късно, този човек е развалина, разказа ми неговата съпруга), а сред  жените – усложнения от раждане. Недохранването е общо.

Не само перспективата за културното им оцеляване е мрачна, но и надеждата за биологичното им оцеляване е нищожна. Най-слабо проучената раса на земята застрашително изчезва. Филипинското племенно малцинство – така наричат днес гордите стопани на този архипелаг.

Малко признание и никаква подкрепа от родното правителство, но въпреки това аета се радват на интереса и помощта на международни организации в тяхна защита. Корейската хуманитарна организация „Добри хора” е дарила здравна служба на едно от аетските села на връх Пинатубо, там, където е вулканът; асоциация за развитието на аета помага в село Пастолан, има дори асоциация „Обичайте аета”, която им е построила хубава църква. Стореното добро видях, когато гостувах в тези села.

Втората ми среща с тях стана по време на конгреса на филипинските писатели, който се проведе в конферентната зала на нашия хотел. Сутринта на излизане видях групичка дългокраки момчета само с набедрена препаска (бахаг) около кръста, да тичат развълнувано пред хотела, а гласът на учителката им да ги завръща. Тук ще има танци, помислих си и приготвих апарата. Тръгнах натам, където вече се беше струпала писателската публика. Посрещнаха ги с Танца на предците ученици от село Пастолан. Момичета и момчета танцуваха в унес, като че ли за себе си, с първичната радост от изкуството и сдържаната гордост, че са част от това племе. Разказваха истории с движения и изражение.

Танцът на предците

победител

филипински писатели с изпълнителите

танц от испанския период

танцьорки

музикантки в почивка

любовен танц

Особено всеотдайна беше солистката, след общите снимки се запознах с нея. Роуз Мари, на 16, лъчезарно и сияйно дете, ентусиазирано ми заразказва за джунглата и нейните обитатели, покани ме на гости.

Роуз Мари

В това време улових неодобрителния и ревнив поглед, който ми хвърли нейната учителка по английски – бледо момиче от Швеция, дошло за пет дни да стажува в Пастолан – как така бързо се сприятелявам с нейните ученици… Обърнах и на нея малко внимание, да не се сърди толкова, поприказвахме. Мина ми през ума нещо за възможностите на шведските университети, но в момента богатата Скандинавия не ми е нито в ума, нито в сърцето. В това време вниманието ми беше привлечено от друга група танцьори, които представяха по-късни филипински танци – от испанско време, и веднага вдигнах апарата.

танц на девойките

инструментите не са подходящи за танца, но музикантите са добри