Как американската дипломация постига американските ценности?

Същината на дипломацията е следната - когато противниците стигнат до споразумение, никой от тях не получава накрая всичко, което иска.

Най-големият упрек към външната политика на президента на САЩ Барак Обама е, че той е наивен. Но с течение на времето управлението му съзрява и той показва качества, които обикновено се свързват с Хенри Кисинджър - големия реалист на американската дипломация, пише Едуард Лус във "Файненшъл таймс".

Неоконсерваторите и либералите отдават значение на вътрешната природа на режимите, с които си имат вземане-даване. За Кисинджър обаче това не важи.

Колкото по-малко Обама проповядва морал на чужденците, толкова повече се дистанцира от ексепционалистите - поддръжниците на идеята за изключителността на Америка - и по този начин си създава повече възможности. Това е окуражителен знак, че президентът се учи и че ще продължава да го прави.

Главният пример в тази насока е еволюцията в позицията на Обама за Близкия изток. През 2009 г. той отиде в Кайро, за да предложи нова глава в отношенията между Запада и мюсюлманския свят. Подходящите думи, които той използва тогава, бяха посрещнати добре в региона, но бързо бяха забравени. Днес Обама произнася по-малко речи, но е склонен да действа повече.

Най-доброто мерило за това е наскоро постигнатото от него рамково споразумение с Иран. За огорчение на критиците му този договор "мълчи" за подкрепата на Иран за тероризъм в чужбина, както и за вътрешните репресии в страната. Фокусът на документа е върху възпирането на иранските ядрени амбиции.

Там не се споменава нищо за това Техеран да спре да подкрепя бунтовниците хуси в Йемен или да признае правото на Израел да съществува. И това е оправдано. Ако Обама бе настоявал и за двете, нямаше да се стигне до никакво споразумение /но все пак има да се измине още доста път, докато се сключи окончателно споразумение за ядрената програма/.

Във всеки случай, с течение на времето Обама проумява същината на дипломацията – когато противниците стигнат до споразумение, никой от тях не получава накрая всичко, което иска.

Доста от това важи по същия начин и за неотдавнашните договорености с диктатурата в Куба. Макар и Кисинджър да разкритикува споразумението на Обама с Иран като твърде слабо, то в доста голяма степен е в съзвучие с школата в дипломацията, която някогашният държавен секретар на САЩ представлява. Най-доброто не трябва да е враг на доброто.

Но това не е в особен унисон с дебатите във Вашингтон. През 1972 г. Кисинджър шокира света - и "ястребите" срещу т.нар. "червена заплаха" у дома - като осъществи успешно сближаване с Китай на Мао Цзедун. Така нареченото Шанхайско комюнике от онова време, което утвърди началото на този процес, бе скандално аморално. То не казваше нищо за лагерите от типа ГУЛАГ в Китай, нито съдържаше призив към Пекин да спре с авантюризма си в Третия свят. Но отделяйки азиатската страна от съветската орбита, то обслужи американските интереси по един драматичен начин и положи основите за победата на Запада в Студената война.

Ако шефът на Кисинджър, тогавашният президент Ричард Никсън, се бе оставил да бъде спрян от етични съображения, това сближаване никога нямаше да се състои.

Без да го признава, Обама следва в Близкия изток примера на Кисинджър. Докато работи за споразумение с неприятния режим в Иран, американският президент засилва подкрепата си за също толкова съмнителните управници в сунитския свят.

В същата седмица, когато бе подписан документът с Иран, Обама възстанови ежегодната военна помощ за египетската армия в размер на 1,3 млрд. долара, увеличи подкрепата на САЩ за въздушните удари на Саудитска Арабия срещу бунтовниците хуси в Йемен и даде рамо за сформирането на арабски /разбирай сунитски/ сили. Идния месец той ще приеме ръководители на страни от арабския свят в резиденцията си в Кемп Дейвид.

Това е класически пример за подход на уравновесяване на силите в Близкия изток. Обама едновременно подпомага и двете страни в зиналото сунитско-шиитско разделение в региона. Вместо да принуждава Близкия изток да възприеме нашите ценности, този подход цели да ограничи способностите на региона да изнася навън своите патологии.

През 2008 г. Обама агитираше в предизборната си кампания за възстановяване на моралния авторитет на САЩ в света. Гафовете на Джордж У. Буш в Близкия изток обаче бяха предизвикани от морален устрем. Много от съветниците на бившия американски президент вярваха, че могат да внедрят демокрацията на Джеферсън по бреговете на Тигър и Ефрат. Ако Обама доразвие умелия си подход, той ще може да претендира за възстановяване на интелектуалния авторитет на Америка в света.

Този подход обаче в края на краищата ще бъде подложен на изпитание в битката с Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ). По данни на Държавния департамент на САЩ през първата година от мандата на Обама в Близкия изток и Северна Африка е имало 1600 терористични нападения. Те са се увеличили почти тройно до 4650 през 2013 г.

Главата на Ал Кайда не само че не бе отрязана със смъртта на Осама бин Ладен, но салафитската заплаха се разрасна още повече - и вече представлява доста по-комплексно предизвикателство. Едно изпращане на място на военнослужещи, които да се бият с ИДИЛ, крие риска от затъване в поредното тресавище. От друга страна обачеа залагането на компетентността на обучената от САЩ иракска армия и на умерените сирийски бунтовници ще бъде триумф на надеждата над опита.

Всеки път, когато обучените от Вашингтон афганистански сили бъдат победени, се задава въпросът: "А кой е обучавал талибаните?" Отговорът е никой. Никой не е обучавал и ИДИЛ.

Ако Обама иска да победи ИДИЛ, без да допуска американската армия да бъде въвлечена в нова разрушителна война, силните хора в региона трябва да свършат тази работа вместо него. На някои места като Ирак това означава да се разчита на подкрепяните от Иран шиитски милиции и кюрдските пешмерга. На други, като Сирия, това значи Башар Асад. Такъв подход ще предизвика доста укори.

Кисинджър също беше доста критикуван - и понякога заслужено /нямаше никакво възможно оправдание за "бомбения килим" на американците в Камбоджа/.

Но в крайна сметка това, което е от значение, е крайният резултат. Американските ценности са достойни за възхищение и са желани навсякъде. Понякога единственият начин да бъдат осъществени на практика е да бъдат оставени на заден план.
 

/БТА/