Заплашена ли е Европа от суператентат?

Терористичните атаки в Брюксел станаха възможни благодарение включително и на неготовноста на европейските спецслужби да се противопоставят на новата вълна радикални ислямисти, които активно използват съвременните постижения на европейската цивилизация, включително свободата на комуникации в широкия смисъл на думата. Доколко опасно е това?

Повторение на изминалото

Случилото се в Брюксел до голяма степен повтори неотдавнашните събития в Париж: терористична атака срещу цивилни обекти, чиято защита се оказа недостатъчна. Може дълго да се обсъжда как терористите с експлозиви са успели да проникнат на летището – това вече нищо не променя. Също както и засилването на мерките за сигурност в аерогарата – следващия път ще нападнат някакъв друг обект, пише Lenta.ru.

Вероятността от „следващ път“ е много голяма – дори недвусмисленото предупреждение под формата на терористичните актове в Париж и установяването на широка мрежа от терористи в Белгия не накара Брюксел да се загрижи заради проблемите със сигурността дотолкова, че поне да изключи проникването в летището на човек с експлозив и автомат, като с летището списъкът на потенциалните цели изобщо не се изчерпва. 

Трябва да се признае, че в развитието на антитерористичните структури Европа изостава с няколко десетилетия от задаващите тона в това отношение Израел, САЩ и Русия.

На континента няма единна антитерористична структура, разполагаща с административни и материални ресурси за провеждане на операции в границите на ЕС.

Така или иначе, въпреки цялото европейско единство, в случай на сблъсък с реална заплаха полицейските сили на страните членки на ЕС са рязко ограничени в своите възможности: границите, формално несъществуващи за гражданите, капиталите /и терористите в това число/, са напълно реални за полициите. На низово, тактическо равнище проблемът се свежда до липсата при повечето европейски полицаи на опит за сблъсък с реалната съвременна терористична заплаха на собствена територия. В Русия този опит, придобит на много висока цена, помогна за оформянето на на национален антитерористичен комитет и режим на КТО – контратерористична операция. Особеност на КТО е, че лостовете за управление са в едни ръце, което позволява да не се губи време за междуведомствено съгласуване, а това е половината от успеха.

Тенджерата на огъня

Методите за борба като цяло са достатъчно ясни. Проблемът не е толкова в методите, колкото във възможностите за прилагането им. Ключовият въпрос е както искат терористите? Атаки на единични клетки могат да предизвикат паника, страх, омраза, но не могат да предизвикат глобални промени, подобни на тези, които се случиха след атаката от 11 септември 2001 г.

Първо, тази атака провокира „вечната“ /в контекста на съвременната политика/ война в Големия Близък изток за САЩ и техните съюзници, превръщайки думата „Запад“ в синоним на думата „враг“ за поколения напред. Второ, осигури достатъчно бързи негативни промени в политическия и обществения живот в САЩ, която днес някак прилича на ситуации със 70, 40 и дори 30 години давност. Това е по-скоро средство, отколкото цел: през есента на 2001 г. тенджерата беше поставена на огъня и супата беше сварена, а рецептата за нея и досега не е известна.

Може дълго да се спори дали настоящата ситуация е била безалтернативна, но така или иначе политиката на САЩ и техните съюзници засили хаоса в региона, което се увенча с т.нар. „арабска пролет“ /светът имаше късмет, че 90-милионният Египет, който контролира Суецкия канал, не успя да се взриви като Либия или Сирия/.

Политическият потенциал на терористичните актове от 11 септември, ако погледнем отстрани на ситуацията с очите на предполагаемите бенефициенти, до голяма степен е изработен, а за по-нататъшна трансформация е необходима нова атака с подобни или по-сериозни мащаби, която може да накара Запада и преди всичко Европа, която е непосредствен съсед на ислямския свят, или по коренен начин да се видоизмени, или да отиде на сделка с цел собствената си безопасност.

Защо в Европа? Отговорът е прост: да се повтори терористичният акт от САЩ или такъв да бъде извършен в Русия е далеч по-трудно: първо, особеностите на двете държави силно ограничават възможностите на терористите, а второ, от мнозина идеолози на тероризма Европа е възприемана като най-уязвимата цел.

Изборът на целта

Голямата в сравнение с Русия уязвимост на Европа е обусловена и от по-голямата концентрация на обекти, представляващи интерес за потенциални автори на „мегаатентат“, в съчетание с по-малките площи на зоните за сигурност. На някои места по принцип е невъзможно да се създадат пълноценни зони за сигурност.

Редица обекти все пак трябва да бъдат изключени от списъка на потенциалните заплахи. Така например терористите едва ли ще атакуват АЕЦ: квалифицирано превземане на електроцентрала и взривяване на реактор е толкова сложна задача, че подготовка за нея просто не може да се изплъзне от вниманието на спецслужбите. Като цяло, разглеждането на възможни терористични атаки си струва от гледна точка на максимална простота на замисъла и минимума промежутъчни етапи на реализация.

Като вероятен изглежда вече обсъжданият и от експерти, и в пресата сценарий за взривяване с експлозив на транспорт в голямо пристанище, например в Холандия или същата тази Белгия. Възможен вариант е и превземане и взривяване на танкер /макар че това е доста сложно/, не е изключена и масирана атака от няколко групи терористи срещу цивилен обект в стила на Беслан-2004, само че по-мащабно като жертви. Още по-вероятно е едновременно или проведена в кратък период от време на серия от атаки срещу слабо защитени обекти, за които терористичните актове от типа на парижкия и белгийския са били „репетиция“.

Прозрачността на европейските граници в съчетание с разединеността на силите за сигурност повишава вероятността от успех на подобно нападение. Европейската политика по отношение на мигрантите явно умножава броя на потенциалните изпълнители на подобни акции. Това може да ни се струва диво, но не и по логиката на бюрократичните структури /а съвременният ЕС представлява съвкупност от бюрократи от първа, втора и трета степен/.

По тяхната логика всичко изглежда различно: а/ радикални промени в системата за сигурност заплашват с преразглеждане на баланса на сили в системата за управление и затова са опасни, б/ влошаваща се ситуация трябва да бъде игнорирана дотогава, докато това е възможно: приемане на решение също така заплашва обичайния начин на живот и затова е опасно.

С подобна ситуация Европа вече се е сблъсквала през 30-те години на 20 век и тактиката „да не се решава нищо“ доведе до аншлуса на Австрия, Мюнхенското споразумение и накрая окупацията на по-голямата част от Европа от хитлеровска Германия и прерастване на вътрешноевропейския конфликт в глобален.

След Втората световна война човечеството изработи набор от обезопасителни средства и стандартизирани процедури за реакция на междудържавните военни конфликти – от миротворците на ООН до оръжията за масово поразяване. Тези процедури предизвикаха продължителна криза в отношенията между Европа и Русия във връзка със събитията в Украйна, но никой не може да даде отговор на въпроса „какво да се прави“ в случая с терористичната „Ислямска държава“, която представлява аморфна структура.

А неговата „армия“ вече навлезе в Европа, при това мнозина от „войниците“ са родени в ЕС, още преди „Ислямска държава“ да стане реалност.