Вирусът на афекта – нарцисизмът, който заплашва Запада

Западните общества сякаш са обзети от някакъв странен вирус. От тръмпистите в САЩ през гласувалите за Brexit във Великобритания и онези, които говорят за "лъжливите медии" в Германия, до привържениците на Националния фронт във Франция и подобните движения в други страни от ЕС: общото при всички тях е, че навсякъде властва афектът. Той заплашва да разруши всичко градено с усилия десетилетия наред, пише в."Велт", цитиран от БТА.

Великобритания е най-крещящият пример за новото поведение на суверена, при което той е воден от чувствата си. Това, което идва през последните дни от Острова като информация в медиите, е трудно за проумяване. Първо беше съобщено, че след референдума внезапно се увеличили търсенията в Google какво всъщност е ЕС.

След това се оказа, че много британци, които са гласували за Брекзит, се разкайват за избора си. Целта била само да се изрази личното възмущение от елитите в Брюксел и Лондон. Никой не вярвал, че накрая ще стане така, че мнозинството е гласувало за Brexit.

Очевидно много от избирателите са изненадани, че гласът им може да има повече последици, отколкото да речем натискането на "харесвам" във Facebook. И тук стигаме до младите, които се оплакват, че възрастните им съсипали бъдещето.

Това би било достоверно, ако същото младо поколение не беше показало най-ниската избирателна активност от всички възрастови групи. Явно ЕС не им се е сторил нещо чак толкова важно, за да отидат да гласуват.

Изглежда сме навлезли в нова ера на западната демокрация, в която много от гражданите не разбират себе си като действащи лица в политиката, а като нейни консуматори. Те приемат процеса на избор като поле за себеизява, а не като рационален избор за пътя, по който обществата ни трябва да вървят в бъдеще. Съсредоточаването върху собствената личност и нарцисизмът са повелята на деня.

Социалните мрежи се превръщат в място, където търсим потвърждение на собствените си убеждения. Именно от това средство произлязоха упреците за "лъжливите медии" в Германия и влечението да си търсиш информацията, която те интересува, в някакви съмнителни източници в интернет, чийто бизнес модел почива върху разпространението на лъжи от вида на теориите на конспирацията и полуистини.

Доналд Тръмп е типичен представител на епохата на нарцисизма. Не само защото той явно страда от някакво нарцистично разстройство, но и защото излезе от полето на фактите още по-явно от някои от водачите на кампанията за Brexit, за да даде на публиката си това, което тя очевидно иска - да се чувства като жертва на тъмни сили.

Тръмп е най-лъжливият политик, когото Западът е виждал в последно време, над 80 процента от изказванията му изобщо не почиват на реални факти. Това обаче не притеснява привържениците му. Много от тях отдавна са заживели в някакъв свой паралелен свят, а на други просто им е безразлично. Важното е върхушката да я заболи.

На избирателите на Тръмп при всички случаи до голяма степен им е все едно, че тласкат Републиканската партия към пропастта. Безразлично им е и за неговите пристъпи на авторитаризъм точно толкова, колкото и за пренебрежителното отношение към него на широки политически кръгове. Това е като при първичната терапия в психологията - главното е да изкараш навън цялото си недоволство.

Гневът не е идея, но това явно не вълнува особено нито привържениците на Тръмп, нито поддръжниците на Brexit сред британските консерватори, нито симпатизантите на популистките движения в Европа. Търсенето е не на решения, а на лозунги. В тази игра присъства и някаква съчетана със злорадство наслада от разрушителното поведение.

Гражданинът вярва, че чрез гнева си най-после може да бъде изцяло себе си, автентичен и неподправен. "Бъди себе си", гласи едно от онези клишета на хипидвижението, което от дълго време се е превърнало във всеобщо кредо. И сега изборите са се превърнали в инструмент за търсене на Аза.

Непосредствеността на емоционалния порив води до неговата победа над информирания избор. Стремежът към средното положение и умереността, "контролът над афекта", който социологът Норберт Елиас някога е извел като признак на гражданското, вече го няма. Личното чувство триумфира над преценката за политическите последици. Експертите и тяхното мнение не ни интересува.

Тук има някаква диалектическа ирония, която се състои в това, че разгневените граждани вярват вътре в себе си, че системата е достатъчно стабилна, да устои на нарцистичните им авантюри, без да се разруши. Разкайващите се сред гласувалите за Brexit (разбира се има ги и другите, онези, които са гласували, водени от убежденията си) са мислели, че могат да си позволят да дадат воля на гнева си, тъй като има достатъчно "разумни", които ще балансират техния повлиян от афекта вот.

Това обаче се оказа опасно погрешна сметка. Очевидно е имало повече афектирани избиратели, отколкото на мнозина им се е искало. И в този свой миг на разсеяност те докараха епохален вододел за Великобритания и Европа.
Оттук не трябва да следва, че за всичко са виновни само гражданите. Западните елити също допуснаха през последните години много грешки, за които сега си плащат.

Направо не е за вярване, когато еврократи като Жан-Клод Юнкер и Мартин Шулц явно изобщо не са си дали сметка за станалото и продължават да въртят въртяната десетилетия наред плоча, че на Европа й е нужна още по-голяма интеграция - въпреки че мнозинството от гражданите не го иска и реагира все по-бунтарски на тази идея. Тези уж "проевропейци" с тяхната неспособност да се учат също допринасят за това целият общ проект един ден да рухне.

Brexit обаче трябва да ни покаже колко крехко е статуквото в нашето общество. Колко преходно е това, което си мислехме, че сме постигнали и бяхме приели за даденост.

Нашите демокрации са си малко чудо предвид дългата недемократична история на човечеството - факт, който налага ние гражданите да сме особено благоразумни. Защото демокрацията е не само права, но и задължения.

И който гласува воден единствено от чувствата си, без да помисли за последствията, вреди на нашата общност, в придаването на чийто облик трябва да участваме и ние, а не само така обругаваните елити. Защото после всички ще трябва да събираме нейните парчета, а не само "онези горе", които сме искали да накажем.