Двуглави орли и песни: Балкански дрязги на Мондиала

Сърбите обиждат Джака и Шакири. Те от своя страна искат да унижат Сърбия. А хърватите пеят националистически песни в съблекалнята. Скъпи балкански приятели, наистина ли сме толкова жалки, пита Кръсто Лазаревич.

Футболът може да задейства опасни националистически чувства. След един квалификационен мач между Хондурас и Салвадор през 1969 година избухна т.нар. Футболна война между двете страни, която отне живота на 2000 души. Изглежда, че за някои футболисти, треньори и запалянковци Световното първенство по футбол в Русия е продължение на войната с други средства. Така например Гранит Джака и Шердан Шакири отпразнуваха головете си срещу Сърбия като изобразиха с ръце двуглавия албански орел, за да унижат сърбите, пише Deutsche Welle.

Сърбите и албанският орел

Гранит Джака е роден в Швейцария. Неговите родители идват от Косово. Шакири е роден в Косово, но на четиригодишна възраст се премества със семейството си в Швейцария. И двамата футболисти не са от Албания, техните родители не идват от Албания. Те не играят в отбора на Албания и въпреки това отпразнуват головете си срещу Сърбия, изобразявайки с ръцете си албанския национален символ.

Нищо чудно, че диаспората има много специално отношение към "родината". Една нация, с която и двамата нямат почти нищо общо, бива стилизирана като мистично място. "Родината" е място, което човек вижда по време на лятната ваканция и за което можеш дори да си внушиш, че е прелестно - поне докато родителите ти или ти самият получаваш заплатата си в евро или в швейцарски франкове.

По време на мача Швейцария - Сърбия футболистите Джака и Шакири бяха обиждани от сръбските фенове заради произхода им. Изобразяването на двуглавия албански орел беше доста дипломатичен отговор на тези обиди. От друга страна е абсурдно, че сърбите се чувстват провокирани от един двуглав орел, тъй като и на тяхното национално знаме е изобразен такъв. Това обаче е въпрос на националистическа логика. И човек не трябва да я разбира на всяка цена.

Много по-лошо се представи сръбският треньор Младен Кръстаич. Той демонстрира явно, че не умее да губи. Кръстаич обвини съдията Феликс Брих за загубата на Сърбия и заяви: "Аз бих го предал на трибунала в Хага, за да го осъдят. Така, както и нас ни осъдиха!". С тази думичка "нас" Кръстаич се солидаризира с осъдените военопрестъпници и всъщност каза, че всички сърби са били изправени на подсъдимата скамейка в Хага. Отново националистическа логика.

За съжаление, много сърби споделят казаното на Кръстаич. Вероятно и онези запалянковци, които на стадиона в Калининград носеха тениски с лика на осъдения за военни престъпления Ратко Младич, отговорен за убийствата на 8000 души само в Сребреница.

А хърватите?

Хърватският национален отбор също не се свени да прославя военопрестъпници. Дали германските национали биха могли да празнуват победа в съблекалнята с песни на дясноекстремистки творци, в чиито текстове се осмиват жертвите на нацизма? Надали някой може да си представи подобна кратинка! За хърватските футболисти обаче това е нещо нормално. След победата си над Аржентина те масово запяха една песен, която започва с думите "За родината винаги готови".  Това е поздравът на хърватските усташи. Песента е дело на дясноконсервативния музикант Марко Петкович с пседвоним Томпсън, който се присмива на мъките на концлагеристите в лагерите Ясеновац и Стара Градишка. В тези лагери систематично са били избивани евреи, сърби, роми и опозиционери.

Неведнъж фашисткият поздрав е предизвиквал скандали в хърватския национален отбор. Когато Хърватия се класира за Световното първенство по футбол в Бразилия, Йосип Симунич крещеше към феновете "За родината!", а те му отговаряха в хор "Винаги готови!". Впоследствие той беше изваден от отбора за Световното първенство в Бразилия. Това обаче не промени нищо.

Жалко, защото хърватският национален отбор играе много добър футбол и човек би се радвал на негов успех на Световното първенство в Русия.

Аз лично се питам следното: "Скъпи балкански приятели, наистина ли сме толкова националистически настроени и толкова жалки? И наистина ли трябва да го показваме непрекъсното на целия свят?", завършва Лазаревич.