Ще донесе ли младото поколение мир между Косово и Сърбия?

Войната между Косово и Сърбия приключи преди 20 години, но конфликтът така и не е разрешен. Надеждата за край на спора лежи на плещите на младото поколение.

"Живея в Косово, но съм сръбкиня...“, казва 16-годишната Селена.

"Те искат нещо, което не им принадлежи. Тази земя не е тяхна“, категоричен е 20-годишният Ариан. Той никога не се е говорил със сърбин.

Двамата представляват двете страни на конфликта. Техните общества са разделени от мост, на който Ариан и Селена решават да се срещнат. Но могат ли да младежите да оставят различията си на страна?

"Миналото не трябва да бъде забравяно, но това не значи, че ние не трябва да сме по-добри“, казва Ариан пред BBC. Според Селена е по-добре, ако ще живеят на една територия, то поне да са единни.

Косово е дом на две етнически групи – сърби и албанци. В края на 90-те то е част от Сърбия, но албанските бунтовници решават да се борят за независимост. Сръбската армия отговаря с брутална жестокост, убивайки цивилни и принуждавайки хиляди албанци да напуснат домовете си. НАТО се намесва в конфликта, като бомбандира Сърбия, докато не я принуди да се откаже от войната. Косово обяви независимост, но до този ден Сърбия не признава съществуването на такава държава. Нито пък повечето сърби, които живеят в Косово.

Разделението е най-видимо в град Митровица, където сърбите живеят от едната страна на реката, а албанците – от другата.

Ариан е от албанската половина на града.

"Роден съм тук по време на войната. Извършвали са се много престъпления по онова време. Братът на дядо ми е убит тогава. Чувството не е приятно“, разказва Ариан. Семейството му трябвало да бяга от сръбските войници. Още бебе, момчето било притиснато към гърдите на майка си.

"След войната нямахме нищо, защото те изгориха къщите ни. Всичко което ни остана са няколко кошера с пчели,  казва Ариан. "Те ни помогнаха да си стъпим на краката. Някак сме свързани. Не можем да се справим без тях.“

Но да отраснеш в Косово е трудно, тъй като държавата почти не се развива. Ариан признава, че всички вече са изморени и просто се надяват, нещата да се подобрят за семействата им, за страната, за икономиката.

От другата страна на реката е Селена.

Тя е на 16, свири на пиано и обича да пътува. Модел е, но родителите й не одобряват това нейно занимание.

"Трудно е да пораснеш тук. Мислим си, че албанците не обичат сърбите, а те си мислят, че ние не обичаме албанците“, казва Селена. Тя живее в малък двустаен апартамент заедно с майка си, баща си, брат си и сестра си. Като сърби, те са малцинство в Митровица.

"Сега съм щастлива в Косово. Но не виждам бъдеще, в което децата ми ще живеят тук, защото няма да имат бъдеще“, категорична е Селена. Запитана дали се чувства на мястото си в Косово, тя отговаря: "Аз съм сръбкиня. Това е."

Мостът, който свързва двете половини на Митровица е блокиран. Въоръжена полиция го пази. Превозни средства не могат да преминават през него. Хората от двете страни рядко се срещат. Ариан никога не е срещал сърбин.

"Между нас има дистанция. Ако отидем в тяхната половина, ще ни гледат странно, дори могат да те нападнат“, казва той.

"Когато някой спомене моста в Митровица, всички реагират с "лелее, не можеш да ходиш там!“ Родителите просто се страхуват за децата си“, споделя Селена.

Преговорите между Сърбия и Косово не вървят. Сърбия все още отказва да признае статута на Косово като отделна държава. Хиляди войници от НАТО са нужни, за да се запази привидния мир между страните. А в Митровица напрежението се надига.

Двете половини на града се различават изключително много една от друга. В сръбската част има сръбски флагове навсякъде. Говори се различен език, използва се друга парична единица.  

"Трудно е да се отговори на този въпрос. - казва Селена, когато я питат дали признава Косово за автономна държава. - Бих я приела, ако се наложи. Трудно е. Защото ако говоря за Косовска република, хората тук няма да харесат това. Няма да харесат и мен.“

Селена и Ариан искат две напълно различни неща за бъдещето на Косово. Според младежа, правилното мнение е това на албанците, тъй като държавата не принадлежи на сърбите. Двамата тийнейджъри може и да са отраснали след войната, но вижданията им са формирани напълно от обществото, в което живеят. Но те имат и нещо общо – и двамата искат да намерят начин, държавата им да продължи напред.

За Селена, ако се налага албанци и сърби да живеят заедно, то поне да са единни. Ариан казва, че просто не иска омраза между обществата.

Двамата се съгласяват да се срещнат на моста, който ги разделя.

"Как може да живееш в Митровица и да не си срещал сърбин?“, пита Селена.

"Просто не ходя в тази част на града. Родителите ми се страхуват за мен, за това я избягвам“, признава Ариан.

"Когато за първи път преминах по моста си помислих: Боже, някой ще ме убие“, споделя Селена.

"Някои от нас ви мразят. Някои от вас мразят нас. Трябва да продължим напред и да оставим миналото зад себе си. Не да го забравим, но просто да го оставим в миналото“, казва Ариан.

"Защо да него забравим?“, пита Селена.

Тя не може да разбере, защо споменът за войната е толкова приклещен в съзнанието на Ариан. За нея е по-лесно всичко да бъде забравено, защото иначе шанс двете общества да се обединят няма.

"Казваш, че като забравим войната, всичко ще е наред. Но вие не сте пострадали от нас. За това никога няма да разберете какво чувстваме ние“, категоричен е Ариан.

Дори и това поколение да иска мир толкова много, пътят към помирението между Косово и Сърбия ще е дълъг.