Как решаваме една статуя да бъде премахната, а трябва ли и има ли цензура?

В историята това често се случва - днешните герои се превръщат в утрешните злодеи. Последните протести в САЩ и в Европа доведоха до нова вълна от сваляне на статуи. И докато за едни, като монументите на крал Леополд в Белгия и генералите на Конфидерацията в САЩ, е разбираемо, то призивите за свалянето на статуите на Чърчил и дори Ганди изглеждат като силно преекспониране на ситуацията. Как решаваме, че една статуя трябва падне? А трябва ли наистина? Не е ли това едно "пренаписване" и "цензуриране" на историята?

Как сваляш статуи без да променяш миналото? Ирак, Германия и Индия имат отговор на въпроса.

"След 100 години децата трябва да си кажат - това е диктаторът, управлявал Ирак"

"Американците са тук!", крещи съседът на Гайт Абдул-Ахад в един хубав пролетен ден през 2003 година в Багдад.

Мъжът излиза на улицата и вижда американските войници, които с оръжия в ръце се придвижват към площад "Фирдос" в чиито център се издига статуята на президента Садам Хюсеин, който маха на народа. Тълпа от иракчани вече са в подножието на монумента, опитвайки се да я свалят, ала тя не помръдва. Тогава се появява една от бойните машини на американците. Един от войниците слиза и закача въже около главата на Хюсеин.

"Не, не го правете", мисли си Гайт Абдул-Ахад. Но статуята е съборена, влачена из града, а след това мъжете използват обувките си, за да я удрят. По този начин те слагат края на доминацията на режима му. Скоро всички статуи на Хюсеин из Ирак са свалени.

"Очите и мустакът на Садам те преследваха където и да отидеш", казва Гайт Абдул-Ахад пред BBC. По думите му, денят, в който статуята пада, всички осъзнават, че е дошъл краят на 30-години репресия.

"Осъзнахме, че този човек, който доминираше живота ни, а той бе по-голям и от Бог за нас, вече го няма. Премахнат е", казва мъжът.

Много от статуите са разтопени, други продадени на колекционери. Никой не знае какво точно се е случило с всички тях. Един ден просто вече ги нямало. Дълги години мястото в центъра на площад "Фирдос" стои празно. Никой не може да реши чия статуя да заеме пиадестала, на който някога е издиган Садам. Накрая и той е премахнат, а там вече има парк.

"Сега годината е 2020. Ние не виждаме нищо от ерата на Садам Хюсеин и това помага историята да бъде заличена", казва Абдул-Ахад, който вече работи като журналист за The Guardian. Той не искал строгите очи на бившия президент да го гледат от високо в центъра на Багдад, но е на мнение, че щеше да е добре статуята да бъде преместена в музей или в някой парк в покрайнините.

"В противен случай историята ще бъде забравена. А е важно децата след сто години да виждат лицето на този мъж и да си казват: "Ето това е диктаторът, който някога е управлявал Ирак."

Разхождайки се из Германия, няма да видите нито една статуя от нацистката ера. Повечето от тях са унищожени по време на бомбандировките през Втората световна война, други са претопени и са използвани, за да бъдат издигнати отново сградите. Заповед на победилите съюзници от 1946 година прави всеки един манифест, свързан с Третия райх, включително и статуите - престъпление.

"Дори думата "статуя" е демоде"

"Как една страна може да продължи напред със статуи на подтисници и диктатори?", пита Даниел Либескинд, архитектът на Еврейския музей в Берлин. Той е на мнение, че трябва да се отървем от всичко, което обижда справедливостта и истината.

"Това направи Германия", категоричен е той. Но свалянето на статуите не означава, че трябва да се заличи историята.

Споменът за Германия идва по-късно - през 60-те и 70-те. Тогава страната започва да признава тежкото си минало. Днес децата в училище учат за Холокоста и нацистите, всички са посетили поне един от бившите лагери. Вместо да поддържа статуите, страната решава да се фокусира върху престъпленията и техните жертви. А според Либескинд, който е наследник на оцелял евреин от Холокоста, Германия се справя перфектно с това да "покаже на света как се прави".

Според него, трудната история може да бъде показана, без да се показват статуи на хората, извършили престъпленията. Дори думата "статуя" звучи някак демоде за Либескинд.

"Така получи името си - Гробището за статуи"

В Делхи има парк, в който често се разхождат бездомни кучета, а децата от време на време играят крикет. Там се издигат няколко статуи, покрити с графити. След като Индия печели независимостта си през август 1947 година, никой не настоява монументите на монарсите да бъдат свалени. С течение на времето някои от тях са продадени обратно на Великобритания, други са преместени... в парка.

Той е известен като " Коронационеният парк". Някога там се провеждат пищни церемонии, когато нов британски монарх заеме престола. Но днес паркът е мястото, където се съхраняват статуите на бившите колониални пратеници. Там монументите се издигат "извън погледа и ума", казва Менон, основателят на Индийския национален тръст за изкуство и културно наследство.

"И така получи името си, казва той. - Гробището за статуи."

Една от най-емблематичните статуи, които почиват там, е на крал Джордж V, която дълго време се издига в центъра на Делхи. Десетилетие, след като Индия вече е независима, хората осъзнават, че не трябва британски крал да заема толкова видно място. И така той е преместен в "Гробището за статуи". Пиедесталът му обаче и до днес стои празен. Никой не може да стигне до консенсус какво да се сложи там.

Според Менон има още какво да се свърши в Индия, а самите индийци все още изпитват трудност да говорят за колониалното си минало.