Войната в Украйна: Две поколения делят едно легло и няколко квадрата...

София коленичи в ъгъла на стаята, заемайки възможно най-малко място. Пространството или пълната липса на такова сега е постоянното ограничение в нейния живот.

19-годишната живее в една стая с приятеля си и майка му. И не само това - всички те споделят едно легло.

"Мразя това", казва тя пред BBC. "Просто искам малко лично пространство."

По-рано тази година София Просяник избягала от Мариупол. Градът бе обсаден и в крайна сметка превзет от Русия през май. Тя се срещнала с приятеля си Ярослав Моисеенко в евакуационен център, преди да дойде да живее с него и майка му Надя в село Калиновка, западно от столицата Киев.

Но Ярослав и Надя се завръщат и намират собствения си дом в руини, разрушен по време на неуспешния руски поход към Киев в началото на войната. Сега всички те живеят в пристройка, която е била "лятната кухня" на семейството.

Подовото пространство в стаята може да бъде пресечено на три крачки. Леглото и хладилникът са от едната страна, а печката е точно до вратата.

Между тях има табуретка, на която сядат, когато се мият. Шестдесет и три годишната Надя показва на екипа на BBC как слагат найлоново покривало, за да не се намокри пода.

По думите на семейството още по-лошото е, че понякога се налага да ходят до тоалетната тук, ако е твърде студено, за да използват външната баня.

"Мразя да го правя пред всички", казва София.

Сега тя се чувства "нормална" само, когато е на работа в местна бензиностанция, където има подходяща тоалетна и ток.

Докато разговаря с екипа на BBC, светлините изгасват, което, казва тя, се случва през цялото време. Милиони украинци страдат от липса на ток след многократни руски удари по енергийната мрежа на страната.

Надя казва, че използват факли и свещи, но задушаващата липса на място е най-трудното нещо за това семейство. Поне през лятото можеха да отворят вратата, но сега е твърде студено.

За Надя останките от старата й къща са в съседство. Сега сняг покрива основите на приземните стаи, съставляващи нейния бивш дом. Семейството й започва да го строи, когато тя е едва на 14 години.

Сега на път да навърши 64 години, Надя описва себе си като "бездомна" и плаче, докато обяснява колко трудно е да се отърве от спомените си, когато те лежат точно там, сред развалините.

"Когато искам да отида и да взема нещо, постоянно си спомням къде са били всички неща в старата ми къща", казва тя. "Имаше килер до стената. Сега, когато искам да взема нещо оттам, се хващам, че си мисля – там вече няма нищо."

Завръщането у дома, след като руснаците са напуснали тяхното село, Калиновка западно от Киев, трябваше да бъде радост за Надия, но вместо това е източник на постоянна скръб.Те се надяват, че скоро чрез благотворителна организация, наречена Nest, ще получат сглобяема къща, в която София да живее с Ярослав, а Надя да остане в пристройката.

В селото мъже са заети да строят една от онези сглобяеми къщи за 64-годишната Ина и нейния син. Тя излиза да поздрави журналистите, но почти веднага избухва в сълзи, спомняйки си онези ранни седмици от войната.

"Всичко беше в пламъци, казва тя. "Точно над главите ни летяха снаряди."

Те напуснали дома си през март и се върнаха през май, като построили импровизирано място за живеене на мястото, където се намирала старата им къща.

От състоянието на старата сграда става ясно защо на Инна е даден приоритет за сглобяем дом възможно най-скоро. Покривът, такъв какъвто е, постоянно капе върху мокър и мръсен под, а кухнята е адски студена. Ина често кърши ръце от болки в подутите й стави. През друга врата в тъмна задна стая изведнъж става задушаващо горещо. Чорапи и дрехи висят от въжето за пране по тавана. Поне е топло в тази част на набързо построения дом, но е нездравословна и потискаща топлина, идваща от стара печка на дърва.

Цялата ситуация се отразява на здравето на Ина, но тя изразява устойчивост, която се чува от толкова много хора в Украйна.

"Ще преминем през всичко", казва тя.

Нейната надежда е, че Украйна може да спечели войната "възможно най-скоро".

"За да има мир и спокойствие. Всички войници да се приберат живи и здрави. Това е най-важното. Липсата на светлина не е страшна, ще оцелеем."