Новият ред: Войната в Украйна раздели света на геополитически блокове

Агресивната война на руския президент Владимир Путин срещу Украйна ускори разделението на света на противоположни геополитически, икономически и идеологически блокове.

Непредизвиканата бруталност на Русия допълнително задълбочи нейната изолация от развитите индустриални демокрации, а катастрофалната й военна некомпетентност доведе Москва до все по-дълбока зависимост от Пекин.

Шокът от нахлуването разшири редиците на НАТО и стимулира безпрецедентно трансатлантическо сътрудничество в областта на сигурността.

Междувременно отказът на Си Дзинпин да осъди действията на своя „най-добър и доверен приятел“ подхрани подозренията относно намеренията на Пекин в европейските столици, повишавайки вероятността от война в Индо-Тихия океан и създавайки нови възможности за засилено стратегическо сътрудничество между Съединените щати и нейните демократични съюзници в двата региона. И накрая, дори когато изострят разделенията между Изтока и Запада, последните събития ускориха тяхното процъфтяващо съперничество в глобалния юг.

Затягаща се авторитарна ос, възраждаща се демократична коалиция и засилваща се конкуренция в развиващия се свят. От тези три тенденции най-голямата несигурност засяга втората. Обединяването на ресурсите им и по-тясното сътрудничество биха позволили на демокрациите да защитят своите общи интереси и споделени ценности, но фактът, че такава координация е необходима, не я прави неизбежна.

"Оста на авторитарните лидери"

От началото на периода след Студената война както руското, така и китайското правителство вярваха, че са изправени пред арогантен и властен американски хегемон, решен да блокира техните ревизионистични амбиции и да им откаже сфера на влияние, съизмерима с тяхната власт.

Си и Путин помогнаха за създаването на самоизпълняващо се пророчество. Войната в Украйна даде допълнителен тласък на този цикъл, като засили демократичната съпротива, като по този начин допълнително засили възприятията на авторитарните лидери за заплаха и затягане на връзките между тях. Сега Москва отчаяно се нуждае от китайски пазари, капитал и технологии, докато Пекин се нуждае от Русия повече от всякога, за да раздели вниманието на враговете си и да осигури на Москва повече храна и енергия чрез сигурни сухопътни маршрути.

Въпреки че материалните интереси, които споделят, са силни, би било грешка да се подценява общността на ценностите и възгледите, които също обединяват авторитарните сили. Путин и Си споделят силна враждебност към идеалите и принципите на управление, предлагани от либералните демокрации. Това, което Китайската комунистическа партия нарича „универсални ценности“ на Запада, е враждебно към предписанията, на които се основават сегашните руски и китайски режими. За да се противопоставят на тази заплаха за тяхната легитимност, двете правителства изработиха алтернативни идейни програми, които съдържат различни смеси от авторитаризъм, етатизъм и национализъм, както и призиви към историята и „традиционните ценности“. Тези платформи не са идентични, но са много по-сходни една с друга, отколкото с либерализма - техния общ враг.

Благодарение на неуспешната си агресивна война и появата на вътрешни заплахи за продължаващото му управление, Владимир Путин няма друг избор, освен да се придържа възможно най-здраво към своя партньор и покровител. Предвид мрачната му оценка за западните намерения, възможностите на Си по отношение на Русия също са доста ограничени. Позволяването на Путин да бъде изолиран, победен, унизен и може би свален би създало много опасен прецедент, а също така би могло да премахне Русия като полезна противотежест на Запада. Затова Си ще продължи да осигурява дипломатическо прикритие, икономическа подкрепа и технология с „двойна употреба“ с надеждата да задържи Путин на власт и в битката. Но той ще предприеме по-нататъшната ескалираща стъпка на открито въоръжаване на Русия само ако се страхува, че тя е на ръба на пълно поражение.

"Коалицията на демокрациите"

Още от времената на по-голямата част от Студената война, големите демокрации в света могат да се разглеждат като съставляващи триъгълник със Съединените щати на върха, обграден на изток и запад от своите партньори в Азия и Европа. Благодарение отчасти на войната в Украйна, трите върха на този триъгълник станаха по-силни и по-сплотени и, макар и в различна степен. Остава да видим дали тези тенденции ще се окажат трайни. Въпреки мощните сили, които обединяват демокрациите, различните възприятия на интересите, бюджетните ограничения и капризите на вътрешната политика все още могат да забавят тяхното сближаване и да ги разделят.

"САЩ и Азия"

Доста преди настоящата криза нарастващата сила на Китай и растящата му войнственост започнаха да предизвикват засилен уравновесяващ отговор от страна на неговите най-богати и най-способни съседи. През последното половин десетилетие Япония, Австралия, Южна Корея, Тайван и Индия предприеха големи увеличения на разходите за отбрана. Загрижеността относно нарастващите възможности и непрозрачните намерения на Китай също доведоха до засилени консултации и сътрудничество, както на двустранна основа със Съединените щати, така и в различни многостранни регионални групи.

Шокиращата реалност на война с висок интензитет в сърцето на Европа засили страховете от подобно бедствие в Азия, докато неочакваното и може би ирационално решение на Путин да използва сила, за да погълне друга държава, подчерта опасността неконтролираните диктатори да бъдат склонни към катастрофални грешки. В същото време демонстрираната ефективност на прецизните боеприпаси, информационните операции и гъвкавите тактики вдъхнаха надежда, че с подходяща подготовка войната в Индо-Тихия океан може да бъде възпряна и, ако е необходимо, спечелена.

"САЩ и Европа"

Не е изненадващо, че войната в Украйна имаше особено драматично въздействие върху ключови страни в Европа. Повишените опасения за собствената им сигурност накараха както Швеция, така и Финландия да потърсят по-рязко сближаване към други европейски демокрации, като се присъединят към НАТО. За да водят ефективна прокси война срещу Русия, Съединените щати и техните европейски съюзници бяха принудени да участват в безпрецедентни нива на консултации и координация на политиката. Нахлуването на Русия в техния съсед на изток също накара много европейски страни да се ангажират със значително дългосрочно увеличение на разходите за отбрана. Ако тези обещания действително бъдат изпълнени, това може да премахне вечния източник на търкания с Вашингтон. И накрая, въпреки че френският президент Еманюел Макрон продължава да изрича думите, всяка надежда, че Европа може да постигне истинска „стратегическа автономия“ е отложена за неопределено бъдеще.

Независимо от прокламациите за единство, войната също разкри значителни различия във възгледите сред демокрациите. Правителствата на Германия и Франция искат да видят провала на агресията на Путин, но също така се надяват, че Русия може по някакъв начин да бъде възобновена икономически и върната към това, което германският канцлер Олаф Шолц описа като „мирния ред“, който уж е съществувал в миналото. За разлика от тях, бившите членове на старата съветска империя таят дълбоки и трайни подозрения относно намеренията на руското правителство и мнозина са решени да го видят решително победено и изолирано от останалата част на континента, поне докато Путин е на власт. Засега Съединените щати са по-близо до „нова Европа“ в това отношение, подготвяйки сцената за възможни бъдещи разногласия с Германия и Франция. Въпреки че трансатлантическите връзки изглеждат стабилни в момента, те все още може да бъдат изпитани от нарастващите разходи на един продължителен конфликт или от подновените страхове от ядрена ескалация.

"Европа и Азия"

Както и в миналото, връзките между Европа и Азия остават най-слабо развитата част от демократичния стратегически триъгълник. Дори най-способните страни и в двата региона имат ограничен капацитет да проектират военна мощ към другия край на земното кълбо и най-голямата заплаха във всяка една сцена на „геополитическия театър“ очевидно произтича от по-близката от двете авторитарни сили. Въпреки тези трайни реалности, изглежда има нарастващо признание, че демокрациите в два различни края на света са изправени пред обща опасност, произтичаща от „сърцевината“ на Евразия, и че те трябва да работят заедно, за да я посрещнат. По думите на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, „Това, което се случва в Европа, има значение за Индо-Тихия океан. И това, което се случва... в Азия, има значение за НАТО.

"Борбата за глобалния юг"

Въпреки че има тенденция да втвърдява противопоставящите се либерални и авторитарни блокове в северното полукълбо, войната в Украйна постави началото на нова ера на засилваща се конкуренция между тях за влияние в глобалния юг. С изчерпан арсенал и опетнена репутация на военна мощ, на Москва ще й бъде много по-трудно да упражнява влияние в развиващия се свят. За разлика от това, китайските стратези от известно време виждат тази огромна област като централна за своите планове за отблъскване на хегемония на САЩ и Запада и затвърждаване на собствената им страна на челното място в глобалното лидерство.

Тъй като повечето развити страни преживяват спад на населението и докато отношенията на Китай с напредналите демокрации се влошават, Пекин ще трябва да намери нови пазари за продуктите от огромната си производствена база. Неговите стратези очевидно се надяват, че Африка и Южна Азия някой ден могат да се превърнат във важни нови източници на търсене за износа на Китай и двигатели на неговата продължаваща икономическа жизненост. Като оставим настрана икономиката, Пекин ясно вижда развиващия се свят като източник на подкрепа в ескалиращото си „системно съперничество“ със Запада и потърси подкрепа от по-бедните страни, за да развие своето собствено отличително тълкуване на концепции като правата на човека и свободата в интернет. След като изостави предишните си възражения срещу задграничните бази, Пекин също изглежда решен да изгради мрежа от съоръжения, която може да се простира от Индийския океан и Африканския рог до атлантическото крайбрежие на Африка и може би в Западното полукълбо.

Низходящата спирала в отношенията със Съединените щати и по-широкия Запад изостри фокуса на Пекин на юг, насърчавайки го да стартира нови и все още недобре дефинирани глобални инициативи за сигурност и развитие. Всичко това от своя страна започна да привлича вниманието и да засилва безпокойството на демокрациите, карайки ги да започнат да реагират, макар и със закъснение и по все още неконцентриран начин.

Коментар за "War on the Rocks" на Арън Фридберг, професор по политология и международни отношения в Принстънския университет и чуждестранен старши сътрудник в American Enterprise Institute./БГНЕС