Българско военно чудо: Битката при Люлебургас-Бунархисар

"Народът на българите е твърд. Вземат си сбогом без сълзи, умират безмълвно... Човек е като зрънце в пясъчното море, което се нарича Отечество". Така военният кореспондент Рихард фон Мах описва българския народ, който през миналото с десетките велики военни подвизи доказва, че не заради някакво висше военно изкуство успява да победи противниците си, а благодарение на своя дух. Точно този дух проличава и при една от най-ключовите за България битки – сблъсъка Люлебургаз-Бунархисар. За нея разказва първия бонус епизод от поредицата "Българско военно чудо" на ЗАД "Армеец" и "Българска история".

До сражението се стига, след като на 5 октомври 1912 г. започва Балканската война и българските войски навлизат в Източна Тракия. На 9 октомври 1-а и 3-а армия изненадващо се сблъскват около Лозенград с настъпващите на север турци и ги разгромяват. В Цариград вярват, че основните български сили действат в Македония, но Лозенград ги убеждава в противното. От своя страна българите смятат, че са разбили само турския ариегард и предпазливо не преследват противника. Но така изпускат удобната възможност да го разгромят окончателно.

През това време българската Главна квартира няма сведения къде се намира противника и действа "на сляпо". Планът най-общо е 1-а армия да привлече огъня върху себе си, а 3-а да нанесе решителния удар на десния фланг на противника. Проблемът е, че 1-а армия трябва да направи голям завой и да извърви по-голямо разстояние. Но командирът на 3-а армия ген. Радко Димитриев не иска да изчаква, той настоява "Да вървим напред и решително напред", а не разполага със сигурни разузнавателни данни.

Първоначалният замисъл най-лявата българска дивизия – 5-а пехотна, да обходи фланга на турците, пропада веднага, когато на 15 октомври при р. Караагач тя неочаквано се сблъсква със силен противник. Налага се фронтално сражение, при което българите попадат под убийствен артилерийски огън и трябва да отблъскват вражески атаки, докато дойдат основните български сили.

На следващия ден пристигат и другите две дивизии на 3-а армия, но са разхвърляни на прекалено широк фронт. Както описва ген. Иван Фичев: "Боят беше ужасен. Турската артилерия косеше нашите редове...". Следват два дена на кървави сражения, на редуващи се атаки и контраатаки, на свирепи ръкопашни схватки, без едната или другата страна да успее да надделее.

Лявото крило на армията е в критично положение, но атакува непрекъснато, защото това е най-добрата отбрана. В анализ на Генералния щаб на австро-унгарската армия се казва: "Атаката е в кръвта на българите, техният боен дух и устрем са достойни за възхищение".

Все пак под напора на турците се налага 5-а дивизия да отстъпи. Един превързочен пункт попада в ръцете на противника и след сражението над 125 лекари и ранени са открити изклани. Без да е получил заповед, ген. Стефан Тошев от 1-а армия повежда към сражението своята 1-а дивизия и след впечатляващ поход се включва в битката. Някои части на 5-а дивизия губят всичките си офицери. За да помогне на изпадналата в беда 4-а дивизия, ген. Радко Димитриев нарежда на командира на съседната 6-та дивизия ген. Православ Тенев лично да започне атаката. И той буквално изпълнява заповедта – излиза пред веригата и я повежда. Загива адютантът му, а конят под него е убит. Когато го критикуват, че е рискувал живота си, ген. Тенев отговаря: "Изпълних заповедта така, както я разбрах!"

Появата на 1-а армия изненадва противника, но той хвърля нови части в боя, дори с яростна контраатака си връща Люлебургаз. Всяка българска дивизия се бие сама за себе си, липсва връзка със съседите си. Зейва опасна пролука между частите на 3-а армия, като една дивизия отстъпва, а друга настъпва. Въпреки трудностите, обаче, българите успяват геройски да надделеят.