Доц. Соня Тотева: Печалбари запълват вакуума в лечението на зависимите хора

Доц. Соня Тотева е психиатър - нарколог с над 30 години стаж, 12 от тях е била директор на Държавната психиатрична болница в Раднево. Над 40 г. е преподавала в МУ - София психиатрия на зависимостите. Dnes.bg разговаря с нея за проблемите на психиатриите у нас и за лечението на зависимостите.

-  Наскоро се заговори много за жертвите на фентанил във Варна. Нова ли е тази дрога или е нова само за България?

Аз лично имам информация за фентанил поне от 20 години. На практика неговото действие е подобно на хероина. Още през 2010 година имаше статии за така наречения „бял хероин“, който на практика бе фентанил, тоест синтетичен дериват на морфинободобните наркотици и на хероина, така е въздействието му е подобно на вземане на хероин. Но когато се смесва с друго наркотично вещество, независимо какво е то, химичният състав се променя и се получават някои нови реакции. Вероятно в случая е точно така – в последните години е модата на коктейлите. Правят се коктейли с амфетамини, с най-различни химични вещества.
Освен това в над 50 на сто от случаите вече наркотиците се комбинират с употреба на алкохол и точно тогава се проявяват много странични ефекти – промяна в дишането, в сърдечносъдовата дейност. По-рано се приемаха по-чисти наркотични вещества, по-специално хероинът, докато сега се смесват.

-   За по-силно въздействие?

Да, с по-малко количество се получава по-силно изразен ефект и това води до сърдечносъдови инциденти, затруднено дишане, кома и да се стигне до летален изход. Да не говорим за това какво се случва в психично отношение.

Употребата на фентанил специално не води до халюцинации, както други психоактивни субстанции. Амфетамините например водят до по-остри психични реакции, при тяхната употреба агресията е много страшна. Докато фентанилът, като производно на морфиноподобните, потиска активността, потиска психическата дейност и не води до агресивни прояви като при кокаин, крек и амфетамини.

-   Много се говори, че пада възрастта на употреба на наркотици. Какво се прави у нас за създаване на условия за лечение на непълнолетни зависими?

Този въпрос се поставя може би от 20 години, депутатите периодично също го поставят – на практика няма места за лечение на непълнолетни наркомани. Възрастта категорично пада, това е статистически доказано, но няма такива програми. Няма единна служба, за която говорят доста колеги. Преди 5 години съществуваше Национален център по наркомании и там се правеха опити за въвеждане на единна система за идентифициране на злоупотребяващите, изготвяха се профилактични програми, което е много важно. Сега това почти не съществува. Правят усилия единствено някои неправителствени организации, ако намерят някакво финансиране, но се работи на парче. Няма единна държавна политика за превенция и лечение на злоупотребяващите с наркотици, още повече за непълнолетните.

-   От друга страна, появяват се все повече много скъпи комуни, които рекламират програми за лечение...

Това е една ниша на пазара, един вакуум, който съвсем нормално се запълва от различни печалбари. В повечето случаи тези програми не са добре направени, а аз лично идентифицирам в създаването на някои от тях лица, които са били на добри позиции в Министерството на здравеопазването, така че са запознати с организацията и, да го наречем счетоводството, да не кажа вземането на пари. В една от новосъздадените програми ръководител е бивш шеф от Министерството на здравеопазването – няма да цитирам кой, защото тези програми по принцип са много чувствителни. Тези хора са наясно, че когато е за здравето на децата /защото в повечето случаи става дума за млади хора/ семейството е готово да си продаде къщата, да я ипотекира – намират средства по някакъв начин. Но аз не съм видяла излекуван от новите програми, които се рекламират. Вземат от родителите пари от порядъка на 3,4, 5000, при това за кратък период от време. Разбира се, има и програми, които съществуват от години и са доста добре организирани, консултират ги колеги с много добра подготовка. Аз лично насочвам онези, които ме питат, към тези програми, но те са не повече от пет, даже и пет са много.

-    Неотдавна имаше инциденти в психиатричната болница в Раднево – пациенти нападнаха медицинския персонал, но това сякаш остана без реакция от страна на институциите...

Най-важното, което липсва, е адекватно финансиране за държавните психиатрични клиники. Аз бях 12 години директор на Държавна психиатрична болница – Суходол. Моят опит сочи, че като започнеш да вдигаш шум, да натискаш за финансиране, както сега правят колегите в Раднево, които аз лично подкрепям, в такива случаи обикновено биват сменяни ръководителя на програмата, директора. Предприемат се административни мерки, за да бъде поставено начело лице, което е управляемо и не смее нищо да каже. Аз също съм го преживяла лично и за голямо съжаление подозирам, че същото ще стане в Раднево – ще се махнат неудобни лекари, които вдигат много шум, и нищо друга няма да се направи. А това е болницата с най-добрата програма за лечение на зависимости. Не знам защо е така. Тук контрастът между България и съответно Бангладеш и Индия е много голям, но не в наша полза. Защото там се отделят много средства за тези цели. Това го говоря като човек, който дълго време е представлявал страната ни в международни институции, и не знам защо у нас от дълги години проблемът се неглижира.

-    Не е „допряло до главите“ на управляващите, от които зависи да се направи промяна...

То и да опре до техните глави, забелязала съм, че много от тях в такива случаи търсят спасение в чужбина. Търсят решение, свързано с пари, и бягат от българските програми.

-    Издадохте книга за „Анонимни алкохолици“, Вие сте и един от създателите на организацията. Помага ли реално тя?

За моя голяма радост програмата върви добре. В България в момента сигурно има над 30 групи на „Анонимни алкохолици“, някои от тях поддържат връзки с определени колеги, консултират се с тях, разбира се, безвъзмездно, както и мен ме търсят. Тези групи за взаимопомощ работят много добре, много хора на практика получават спасение там. И тази книга е провокирана точно от това – да дам надежда на хората и да им посоча един път, който не струва нищо на практика, но може да им помогне.