Белене, Ловеч... Българският павилион на Венецианското биенале повдига неудобната тема за ГУЛАГ

Когато Петко Огойски е освободен от ГУЛАГ в комунистическа България през 1953 г., той построява шестетажна паметна кула в родното си село Чепинци. Ядосан от липсата на държавно признание за страданието, претърпяно от него и хиляди други, Огойски – който е хвърлен в затвора за писане на стихотворения, сравняващи съветските управници със Сатаната – го напълни с артефакти, миришещи на задържане и лишения.

Две парчета сух хляб, представляващи дневната дажба. Платнен колан, използвана за преместване на тежки камъни в кариерата, където затворниците са били принудени да работят. Дървено сабо с издълбана пета, използвано за всичко - от държане на моливи до контрабандно изнасяне на бележки от лагера.

Подобни "направи си сам пространства за възпоменание" са често срещани в цяла България, казва Лилия Топоузова, българо-канадски учен, която е прекарала последните две десетилетия в събиране на гласовете на бивши затворници, посещавайки стотици "народни музеи" в домове из цялата страна, включително и този на починалия през 2019 г. Огойски.

"Този на Петко беше най-сложният, но общото между жилищните помещения на всички оцелели е, че в тях винаги има частица от лагера", казва тя пред The Guardian. "Вярвам, че това е така, защото като спомен не е част от публичното пространство, съществува само във вътрешното пространство."

Етюдът на Топоузова, опит, според нея, да "размълчи" затворниците, ще бъде гръбнакът на българския павилион на Венецианското биенале. Изложените музеи разказват премълчаните истории на оцелелите от държавното насилие – от артисти и ЛГБТК+ хора до турски, ромски и мюсюлмански малцинства и безброй други, разглеждани като девианти просто заради това, че танцуват суинг или носят палто в западен стил.

Тези хора страдат и до днес, казва Топоузова, не само заради историческото си преследване, но и заради липсата на обществено и държавно признание и широко разпространеното в България колебание да се сблъскаме с миналото.

Поддръжниците на инсталацията на биеналето казват, че това е отдавна закъснял акт на съпротива срещу забравата, водена от новото поколение. (Топоузова, режисьор на документални филми в Университета на Торонто, е само на 10 години, когато комунизмът рухна; нейните колеги художници Красимира Буцева и Юлиан Чехирян не са били родени.)

Курирана от Васил Владимиров, инсталацията, озаглавена The Neighbours, пресъздава домашния интериор на оцелял лагерист, който на пръв поглед е типичен апартамент, но при по-внимателно вглеждане включва елементи като камъни, пръст, трева и вода, събрани от бивши лагери. Гласовете, въздишките, риданията и понякога смехът на оцелелите предизвикват тяхното присъствие.

Някои казват, че е добре дошъл знак, че културата на паметта в може би най-лоялния към Москва от всички съветски сателити най-накрая се променя, тъй като България, член на ЕС от 2007 г., най-накрая утвърждава собствената си идентичност. Те също така посочват неотдавнашното събаряне 37-метровия Паметник на Съветската армия в центъра на София, предизвикано от възмущението срещу зверствата в Украйна и отбелязващо разрив в традиционно близките отношения с Москва.

За Сабри Искендер, правозащитник, изпратен през 80-те години на миналия век в най-големия бивш лагер Белене, инсталацията трябва да донесе дългоочаквано признание за него и другите, въпреки че броят на оцелелите намалява. "Това не компенсира липсата на справедливост, но допринася донякъде поне за информирането на българите и целия свят за нашата история", казва той.

Други критикуват това, което според тях е негативно изображение на България, докато се готви да представи белезите на историята на международната сцена.

Амелия Гешева, заместник-министър на културата на България, признава чувството на двойственост, но казва, че като цяло страната трябва да се гордее с павилиона. "Това е най-големият подобен проект по тази тема, който някога сме имали", казва тя. "Съседите" представлява всички онези истории, които досега не са били разказвани."

Правителствена инициатива, казва тя, скоро ще даде на Белене, на река Дунав, статут на национално наследство. Досега не е запазен нито един от 40-те бивши комплекса ГУЛАГ. Вместо това повечето са изоставени, оставени на плевелите или в някои случаи преустроени като затвор с висока степен на сигурност, полицейско стрелбище или място за криминалистика на катастрофи.

На мястото на лагера Ловеч в Северна централна България, импровизирани мемориали, поставени от оцелели в каменна кариера, където затворниците са били принудени да работят и където мнозина са загинали, са единственият показател за това, което някога е било смятано за най-суровия трудов лагер. В миниатюрна керамична църква са поставени пластмасови бутилки с ракия и свещи в чест на жертвите. Върху руините на лагера, които все още се виждат, някой е нарисувал един от лозунгите, с които някога са се сблъсквали затворниците: "Ако искаш мир, трябва да работиш".

Там, където се е намирала казармата, е полицейски участък за разследване. Гардовете на МВР вдигат рамене на въпрос какво знаят за Ловеч. "Не сме учили за това в училище, така че това, което знам за него, е от това, което съм гледал по телевизията", казва един, на около 50 години. "Беше затвор за врагове на държавата и престъпници."

66-годишният Христофор, който живее в близкия дом за възрастни, построен от затворници със скала, изсечена от кариерата, се идентифицира като бивш член на комунистическата тайна полиция. "Повечето обикновени хора не знаеха за съществуването на лагера", казва той. "Това беше умишлено."

Съдебната система не е донесла обезщетение за жертвите на Гулаг. Единственият процес, свързан с лагерите – по който бяха съдени петима души за издевателства, извършени в Ловеч, беше прекратен, тъй като се сблъска с 35-годишната давност. Един от основните му свидетели, Надя Дункин, актриса, изпратена в Ловеч през 1961 г. и показана в документален филм на BBC Panorama, е намерена убита в дома си през 1994 г.

Гешева не смята, че съдебните процеси биха помогнали. "Мисля, че в един момент оцелелите просто искат да оставят всичко зад гърба си", казва тя.

Искендер, който беше затворен за отказ да се подчини на насилствената асимилация на турското население на страната от правителството, не е съгласен.

"Биха чме толкова жестоко, че гърбът ми заприлича на печен патладжан. И до днес страдам от кошмари и болки в рамото. Няма, не мога да го оставя зад гърба си", казва той пред The Guaridan. "Знаем имената на тези, които ни биеха, тези, които стояха зад насилствената асимилация, които са още живи, но са защитени и няма воля да ги преследваме. Много бих се радвал да ги видя да се явят в съда, но се страхувам, че това никога няма да се случи."

Една от последните оцелели от гулаг, починали през февруари, е Цветана Джерхерманова, на 96 години, която е арестувана през 1948 г. в кампания срещу анархисти и изпратена в принудителен трудов лагер, където е държана три години.

"След това преживяване нищо в живота не смущаваше майка ми", казва дъщеря й Елза.

Елза вярва, че е потиснала голяма част от собствената си болка. "Години наред нямаше с кого да го споделим", казва тя, намеквайки за липсата на дискурс в обществото. "В сравнение с майка ми, аз не страдах, но сега осъзнавам трансгенерационната травма."

"Надяваме се, че "Съседите", които се сглобяват в индустриален склад в София, ще имат живот и след биеналето, тъй като повечето българи няма да успеят да го видят във Венеция. Биеналето трябва да е само отправната точка на този разговор", казва Топоузова.

Тя очаква с нетърпение деня, когато музеите +направи си сам" и премахването на мълчанието на жертвите вече не са необходими. "Надявам се, че в крайна сметка ще успеем да излезем от тези стаи, тъй като спомените вместо това стават част от публичното пространство."