Един живот, две войни: Жените от Харков, които още си спомнят Червената армия

Като доброволец, работещ заедно с Червената армия, докато тя води кървавите си битки срещу нацистка Германия в Харков в Източна Украйна, 99-годишната Ливдмила Лиштванонва се налага да взима с голи ръце неизбухнали снаряди и боеприпаси, за да помогне да разчистят улиците за воюващите мъже и жени . "Дори от покривите на сградите", спомня си тя с усмивка. "Ние се борихме за нашата земя."

Харков, преди осем десетилетия, както и днес, е бил мястото на ожесточени битки, в които са били загубени много животи и Лищванонва казва, че тя и майка й, която е била медицинска сестра, трябвало да напуснат родния си град и да се върнат в село в покрайнините му след като апартамента им е унищожен при бомбардировка.

Лищванонва се оплаква, че последните два месеца, особено звуците и гледките от обстрела, водят до завръщането на неприятни спомени. Този уикенд, докато Украйна тихо отбеляза деня на възпоменание и помирение, а Русия се подготвяше за по-шумния ден на победата в чест на победата над нацистка Германия, тези размисли са още по-трогателни.

Но сега има нови спомени.

От прозореца на оскъдно декорираната си стая в старческия дом до Киев, в село Чайки, в западните покрайнини на украинската столица, близо до сега печално известните и опустошени градове Ирпин и Буча, Лищванонва само преди няколко седмици наблюдава как съседен бизнес център потъва в пламъци след удар от ракета.

Подобно на останалите 160 обитатели на дома, тя прекарва дни в прашното му и тъмно мазе в разгара на битката и по-късно трябва да бъде евакуирана в центъра на града, когато руски войници на 8 март се изкачиха през ограда по периметъра, за да изстрелят своите дронове от градините му.

"Имахме проблем с боклука, тъй като не можехме да го изхвърлим. Копаех голяма дупка в земята, за да сложа отпадъците там, когато изведнъж видях руснаците да се катерят през оградата", спомня си 38-годишният Евхен Кривцов, директор на институция. "Бях в голяма дупка с лопата. Мислех, че времето ми вече е изтекло."

Благодарение на украинската защита на Киев, престоят на руснаците в дома се оказа кратък, а победата на Украйна в битка позволи на всички да се върнат преди три седмици. 42-годишната Тетяна Рудик, заместник-директор на дома, се смее, като признава, че персоналът е проверявал зад всяка завеса и във всяка стая за руски войници. Но има дълбока скръб за трите жени, които живеят тук, които са достатъчно големи, за да имат спомени от войната с Германия.

Лищванонва, която живее в стая 407, казва, че винаги е смятала себе си за рускиня и "няма да избира страна". "Това е като всяка друга война – две политически партии се бият, защото някой иска да бъде забелязан", казва тя. Но Лищванонва добавя: "Ние се борихме за мир във Втората световна война. Просто искам мир. Изграждането е много по-трудно от разрушаването."

Мария Лебид, на 94 години, в стая 406, която взима пистолет за Червената армия, е твърде болна, за да говори дълго, но плаче, когато се повдига въпросът за войната, както и Валентина Литс,на  94 години, от стая 444, която казва, че не може разберете как такъв брутален конфликт отново е дошъл в страната – и то чрез Русия.

Бащата на Литс, Павел, е бил в артилерийския корпус на Червената армия по време на боевете около Киев през 40-те години на миналия век. Тя си спомня писмо,  в който той говори, че му е заповядано да обстрелва район, в който руските войници са в близък бой с германците. "Той каза, че не знае дали собствените му хора са оцелели", споделя Литс.

Тя има двама внуци в Русия на около 40 години. Те не говорят за конфликта с нея, когато се обаждат, казва тя, въпреки че един от тях изглежда вярва в "специалната военна операция на Путин".

И все пак Литс, която прекъсна четенето си на някои стари изрезки от вестници за здравословния начин на живот, за да си спомни и сподели мислите си с The Guardian, изглежда почти неудобно да признае, че това, което чете и чува в новините, я е изпълнило с емоция, която е била чужда и немислима за нея досега.

"През целия си живот се чувствах добре с руснаците", казва тя, спирайки за да овладее емоциите си. "Взех някои хапчета за безпокойство, преди да дойдете, но не действа", добавя тя, преди да продължи: "Съпругът ми беше от далечния изток на Русия и майка му не искаше той да се ожени за украинка, но аз се разбирах добре с руснаци. Сега виждам и чувам какво се случва, убийството и изнасилването, смъртта на деца и чувствам омраза, изпълнен съм с омраза. И никога не съм мислила, че ще мразя руснаците, никога."