Към корените ни: Загива ли 500-годишното село Пейчиново?

Обезлюдяването на българското село - тема не от днес и от вчера, но несъмнено болезнена. Кой знае дали процесът е обратим и има ли завръщане към корените ни, за което плахо и понякога се говори.

Може би има надежда, но реалността за едно будно балканджийско село днес е несъмнена.

"Моето село, макар че беше малко, беше цветущо, а сега са останали по-малко от 150 човека, на които средната възраст е 70 години. Няма млади хора, както и в много други села", казва Атанаска Петрова, автор на книга за историята на село Пейчиново. 

Тази година то навършва точно пет века от създаването си в сърцето на Дунавската равнина, по средата на пътя между Велико Търново и Русе.

Най-голямо селото е било през 1946 година – 1375 души.

Авторката на книгата, която е истинско животоописание на Пейчиново, е родена там година по-рано. Работила е като учителка по български език и литература в СОУ "Панайот Волов" в близкия град Бяла. В града наскоро беше представена и книгата й, озаглавена "Село Пейчиново".

"Написах я и с болка, защото още едно хубаво село си отива", сподели авторката за Dnes.bg.

Първоначално селото е било турско, основано от преселници от Мала Азия, а първите българи в него са дошли от Балкана. До 1934 г. то е известно като Бурумлий. "Имало е трудни моменти, особено кризата след войните, но тогава част от хората заминават за гурбет, най-вече за Австралия. Може би сега времената за него са по-тежки, защото там няма хора", разказва Атанаска Петрова.

Тя е събирала информацията за своето родно село "зрънце по зрънце" в продължение на 10 години - от архивни документи, спомени на свои роднини и жители на селото. Черно-бели снимки пазят моменти от бита и поминъка на пейчиновчени, а историческият разказ връща в отминали времена, които малцина помнят.

С гордост Атанаска Петрова съобщава факта, че селото е дало 8 опълченци в борбата за освобождение от турско робство, във време, когато е наброявало около 560 човека.

Предговорът в книгата й е написан от историка проф. Пламен Павлов, чиито корени също са от Пейчиново.

"Един от интересните въпроси, разгледани в проучването, е за името Пейчиново, дадено на селото през 1934 г. (...) Колкото и да е приказно-романтична, връзката с легендарния Пейчин войвода буди симпатии и днес. Нека като паралел посочим името на съседното, свързано с роднински връзки с Пейчиново и също така балканджийско село Хибилий - Страхилово, отново по името на легендарен хайдушки войвода", пише проф. Павлов. 

Хубаво е, че почти всички околни села имат своя история – историческа или по-романизирана, както разбирам от разговора с Атанаска Петрова. Но как продължава тя, зависи само от нас.

Моят дядо по майчина линия Елефтер Недев също е роден в село Пейчиново. Приживе носеше с гордост прякора си - Левски, всички го познаваха с него. Припомни ми го и книгата на Атанаска Петрова. Така и не съм го питала защо го наричаха така, приемайки това за даденост, за нещо ежедневно.

Но трябва ли да разберем, че нещо не е даденост, когато си отиде?