Културни различия в болестта: какво говорят гласовете?

Как да се определи психическото заболяване като такова е една от най-проблемните сфери в психиатрията, пише сайтът Машабъл. Някои експерти твърдят, че твърде общото определяне на симптомите може да накара хората да определят състоянието си като по-проблематично, отколкото то всъщност е.

Специализиран вестник във Великобритания, посветен на психиатрията, се съсредоточава върху един наистина интересен аспект на популярната диагноза „шизофрения“. Става въпрос за културните различия при преживяването на болестта.

Антропологът от университета в Станфорд Таня Лурман работи с екип от психолози, които са интервюирали по 20 души, страдащи от шизофрения, от 3 различни града: Сан Матео, САЩ; Акра, Гана; Ченай, Индия. Повечето пациенти са на възраст между 30 и 40 години и живеят с диагнозата от години. Друго важно при изследването е, че всички те чуват и добронамерени, и злонамерени гласове. Но най-важното е, че учените са установили редица културни различия в това как пациентите преживяват и тълкуват симптомите на болестта си.

Шизофрениците от Калифорния са се чувствали най-зле от чуваните гласове. 14 от 20-те интервюирани споделят, че чуваните гласове им казват да се наранят. Таня Лурман разказва, че най-често им „казват“ да вземат вилица и да се наръгат с нея в очите, да нарежат нечия глава или да пият кръв. Само един от пациентите споделя, че разговорите с гласовете са положителни. Двама чуват гласовете на починали близки. 8 от калифорнийските шизофреници твърдят, че не могат да разпознаят чий е гласът, който чуват, и затова ги кръщават с различни имена.

В Гана и Индия пациентите, страдащи от шизофрения, разказвали, че имат по-скоро позитивни преживявания с гласовете, които чуват. Те изграждат по-скоро лична връзка с гласовете. Пациентите там рядко говорят за състоянието си като за болест.

Гласовете, които чуват болните в Индия, най-често са на роднини. Те им „говорят“ неща, които по принцип биха им говорили истинските им роднини – дават им насоки, карат им се, възлагат им домакинска работа. Едва 4 от 20 споделят, че гласовете им казват да вършат някакъв вид насилие. „Обичам да слушам гласа на майка ми“, разказва болна. Друга разказва, че обича да си говори с някого.

В Гана положението било сходно. Само двама ганайци разказват, че гласовете им ги подтикват към насилие. Цели 16 от всичките 20 пациенти в Гана твърдят, че гласовете, които чуват, са на богове или на духове.