За българите съдбата на Македония е несъмнено най-емоционално обагрената част от националната ни история. Обяснимо е след като за нея водим пет войни, създават се легендарни революционни организации, вдигат се масови жестоко потушавани въстания, а България периодично е заливана от бежански вълни, които поддържат живи роднинските връзки между хората от двете страни на границата между България и Северна Македония. Това и обяснява защо за огромната част от хората, обществениците и политиците по тази тема има забележително единомислие.

Не е за учудване, че за първи път след приемането ни в ЕС всички меродавни институции в България – правителство, НС и Президент – показаха рядко единодушие и на 17 ноември 2020 г. не подкрепиха започването на преговори за приемане на Република Северна Македония за членство в ЕС. Мотивите за това са неизпълнението на Договора за приятелство между двете страни от 2017 г., фалшификации на историята с антибългарска реторика и целенасочено насаждане на негативни стереотипи и омраза към България и към българите като нация. Изненадата в Скопие предизвиква колкото стихийна, толкова и дирижирана антибългарска реакция, с твърдението, че се отрича македонската идентичност. Това просто не е вярно, защото официално  декларирахме, че в съгласие с правото на самоопределение и принципите на ЕС, признаваме създадените след Втората Световна война реалности – македонска нация и официална македонска езикова норма. Политиците край Вардар втвърдиха своята позиция разчитайки на инспирирания и от тях конюнктурен външен натиск към България.

На поредните парламентарни избори на 14 ноември 2021 г. новата партия Продължаваме промяната се превърна във водещата политическа сила и нейния лидер Кирил Петков сформира коалиционно правителство. Едва 41 годишен, образован, прагматичен и с успехи в областта на бизнеса той дава заявка да даде нова насока за развитието на България, включително по проблема с РС Македония. Още преди изборите, следвайки своя прагматичен бизнес подход заявява, че ще постигне пробив и в рамките на шест месеца чрез взаимоизгодни бизнес проекти ще динамизира и надгради настоящата българска позиция и реши проблема с българското вето. Лошото е, че когато стана министър-председател, тези му иначе симпатични амбиции, започнаха все по-ясно да стават индикатор за желанието му не просто да надгради, а да подмени българската позиция чрез замитане на основния въпрос – за общата ни история като пречка за развитие на икономическите връзки. Само че емоции, минало, идеали и национални интереси не стават за бизнес. Очевидно по тази причина преизбрания президент Радев свика веднага на 10 януари т.г. Националния консултативен съвет по тази тема. На него с пълен консенсус от всички парламентарно представени партии бе препотвърдена и конкретизирана българката позиция за условията за даване съгласие за започването на преговори за приемането на Северна Македония в ЕС.

В желанието си да динамизира отношенията на 18 януари  К. Петков предприе доста необичаен ход и пристигна в Скопие за среща с избрания предишния ден за нов премиер на съседката ни Димитър Ковачевски. Там предложи създаване на нови четири редовно заседаващи комисии, по всички аспекти на двустранните отношения. Препотвърди и българска позиция, че признаваме македонската нация и език. Резултатът от срещата бе повече от скромен, защото, както това най-ясно бе изразено от президента Стево Пендаровски, в предложенията му виждали заплаха за македонската идентичност. Тук стигаме и до сърцевината на проблема – очевидно в София и Скопие имаме различни виждания за същността на македонската нация, а оттук и характера на нейната идентичност. Той се корени в македонизма – идеологията на основата на която се формира съвременната македонска нация. Така, за неудоволствие на мнозина у нас и в чужбина, трябва да се върнем към историята.

Като начало трябва де се каже, че въпреки масовото мнение, с термина македонизъм се назовават два различни по произход и с коренно различни цели негови варианта.

Вторият вид македонизъм се формулира като кабинетна политическа доктрина и се налага от среди и сили извън българска среда. За негов родоначалник се приема учения, политик и дипломат Стоян Новакович през 1887 г., когато Сърбия е загубила войната с България, а Русия е скъсала отношенията с нея. Именно от тогава до днес Русия залага на Сърбия като неин стратегически партньор и проводник на Балканите. Русия подкрепя този македонизъм, защото е срещу българските стремежи и за запазване на статуквото. Неговото идейно ядро е твърдението, че македонците са отделен народ, който няма нищо общо с българите. Именно по тази причина се съчинява македонска история чрез кражба на българската след чудовищни и нелепи фалшификации.

Отново с мотива за стабилизиране на разклатеното статукво на Балканите през 1934 г. СССР чрез Коминтерна налага този македонизъм като задължителен за всички комунистически партии. Факт е, че поради малобройността на комунисти и омразата към сръбското подтисничество в кралска Югославия огромната маса от населението запазва българското си самосъзнание. За да реши този проблем Тито издига идеята за създаване след войната под комунистическо ръководство на нова, федеративна Югославия, в която Македония ще е отделна република. Така старият сръбско-руски и на основата на коминтерновския е трансформиран  в югославско-комунистически македонизъм. Това обяснява и защо РС Македония е най-югоносталгична държава, а Тито е свещена икона.   

Трябва да се каже, че и преди, а и след това решение по-явно или прикрито македонския въпрос е непрекъснат източник на сблъсъци между българските и югославски комунисти. Поради това, че те се придържат към двата алтернативни македонизма, и формално следват едни и същи директиви отначало водят подмолна борба, а накрая, като управляващи стигат до остър сблъсък по македонския въпрос.

Във Вардарска Македония югомакедонизма трудно си налага и поради настроенията на хората, а и на мастните комунисти. След самоволното им отцепване и присъединяване към БКП Тито трудно налага властта си над местните комунисти, въпреки наложената от него и  отстояваната и до днес теза за българския фашистки окупатор, която слага равенство между българин и фашист. След войната хиляди са съдени и репресирани на това основание. Едва след разрива му Сталин през 1948 г. заелите ръководните постове в републиката, но   несъгласни с югомакедонизма са свалени и репресирани с обвинението, че са сталинисти. Последвалото поставяне на републиката под пълен полицейски контрол и масовите репресии пречупват съпротивата и налагат официалния македонизъм.

Българските комунисти по нареждане на Сталин извършват уникално в световната история престъпление – насилствено македонизиране на българите в Пиринско. Под обществен натиск през 1963 г. прекратяват политиката на македониация, а след 1968 г. и открито се противопоставят на фалшифицирането на българската история и антибългарската политика в Република Македония. След 1989 г. това национално предателство заслужено бе заклеймено, Георги Димитров не е тачената личност, а тези събития се изучават в училище.

След разпада на съветската империя и Югославия се очакваше че България и Република Македония, освободени от политическо менторство и тръгнали по пътя на демократичното си развитие естествено да се сближат. Това възобновява подтиснатия, но нерешен сблъсък между двата вида македонизъм.   Факт е, че първия лидер на определяната като бугарашка  ВМРО ДПНЕ Люпчо Георгиевски става и министър-председател. В момента той има и българско гражданство. Водена от вековните ѝ сантименти България направи много –първа  призна Република Македония, помогна за международното ѝ признаване, даде ѝ икономическа и военна помощ. С външна подкрепа подмолно ръководството на ВМРО ДПНЕ бе поето от Груевски, който  върна партията в руслото на сръбския юго-комунистически македонизм, който дори надгради с политика на антиквизация  - т. е. претенцията, че днешните са преки наследници на древните македонци. Така, освен към българската те посегнаха и на гръцката история. Само че гърците реагираха остро и ги поставиха в пълна международна изолация. За да излезе от задънената улица новият държавен ръководител Зоран Заев през 2017 г. подписа с България Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество, в който изрично е записано, че имаме обща история, а ние от своя страна признавахме съществуването на македонска нация. На практика се признава, че съвременната македонска нация е създадена на българска основа. През юли 2018 г. подписва с Гърция т. нар. Преспанско споразумение, с което се отказват от политиката на антиквизация и претенциите към гръцката история. В резултат на тази политика през 2020 г. Македония бе приета за член на НАТО.

Стремежът на РС Македония за членство в ЕС има по-различна съдба. Първият опит за започването на преговори през октомври 2019 г. е блокиран от френския президент Макрон, а втория – опитът на Германия през 2020 г. да го рестартира е спрян от категоричното несъгласие на България. От тогава до сега сме обект на непрекъснат натиск да променим позицията си, макар други Балкански проблеми да са много по-остри – Косово, Босна и Херцеговина, политиката на Сърбия, както и на Русия. Очевидно заради създаденото впечатление от нашите политици, че се държат като леконравни моми, които, като ги понатиснеш винаги казват „да“.

Що се отнася до иначе симпатичното желание на Кирил Петков да разшири, прагматизира и динамизира нашите отношения със Северна Македония, колкото и да свиква съвместни заседания на правителствата и да създава комисии, те ще имат същите символични резултати като при посещението му в Скопие. Причината е ясна – какво можеш да очакваш от преговори с  премиер, който още  при стъпването в длъжност декларира, че няма да води преговори по най-важния въпрос - за идентичността и езика според официалния сърбо-югославски македонизъм. Резултатите от дейността на смесената историческа комисия го показват. Крайно време е да осъзнае, че за огромна част от българите с националните интереси не може да се прави бизнес.  За него хиляди са проляли кръвта си. Социологията го показва.

Какво е решението?

Първото, което трябва да направим е ясно и категорично да заявим на всички, че трайно решение на проблемите с РС Македония не може да се постигне докато в Скопие управляват хора изповядващи антибългарския югомакедонизъм. Защото той е конструиран върху кражба на българската история и поради това в самата си същност е изграден на основата на отрицанието и омразата и е идеология оправдаваща и насърчаваща насилие над собственото си население. Жертви на тази идеология и в югославска Македония и в Пиринския край на България са хиляди. Най-неприемливо е, че и днес това е практика. На преследване и остракизъм се подлагат не само тези, които изразяват своето българско съзнание, но и тези вече 120 000, които на основата на доказан от тях български произход са получили българско гражданство, независимо от това, че мнозинството от тях се чустват македонци. Достатъчно е да спомена само два случая – искането певеца Васил Гарванлиев да не бъде оттеглен от участие в конкурса не Евровизия, защото имал и български паспорт и опита на  Заев да попречи избирането на Данела Арсовска със същото обвинение Защо се прави това? Защото това разбива сърцевината на югомакедонизма – че няма никаква връзка между българи и македонци. Далеч по-важен е принципния въпрос - че се преследват хора заради произход, което е практика на тоталитарни идеологии и режими и е в разрез с фундаменталните принципи на ЕС! При това се прилага към български, а следователно и европейски граждани.

Тази политика е закономерен резултат от дълбоките страхове на формирания в югославски калъп елит край Вардар. Първия страх е, че този бързо развиващ се процес прави не само легитимно, но направо неизбежно исканото от България вписване на българите като една от държавотворните общности в македонския Устав (Конституция). Вторият страх е още по-голям – това доказва българската, а и неоспоримата научна теза, че формираната в Северна Македония нация е политическа, създадена в рамките и методите на тоталитарна държа на основата на българската. Това, че имаме общо минало уж го бяха признали с договора от 2017 г.,  но днес отново отричат.

Ако и когато направят тази крачка ще отпаднат всички спорове между двете страни ще се отворят широко вратите за всестранно сътрудничество между двата братски народа в рамките на общия европейски дом. Впрочем, повечето от съвременните нации са политически (като например американската) и това не е пречка за тяхното успешно политическо, стопанско и културно развитие. Ако излязат от наследените щампи и мислят за своето бъдеще приемането, че са политическа нация ще реши и тежките им вътрешни проблеми. Защото всички, независимо от своя  произход, ще се чустват част от една политическа и държавна общност.

Вторият основен проблем на който трябва да намерим решение е външнополитическия натиск за даване съгласие за започване преговори за приемане в ЕС с РС Македония и пакетирана с нея Албания. Палитрата на мотивите е много пъстра – непознаване на проблема, лични и конюнктурни интереси и геополитически мотиви.

Независимо от мотивите нашите партньори и приятели възлагат на македонизма традиционната му роля на стабилизатор на все по-неустойчивото положение на Балканите. Те би трябвало да отчитат, че българската позиция към признаване на реалностите в РС Македония на практика подкрепя тази позиция.

На нашите припряни западни патнтньори обаче трябва ясно да обясним, че е от ключово значение кой вид македонизъм чрез преговорите ще легитимираме и ще позволим да се упражява в нашия общ дом.

Трябва да стане ясно, че е опасна илюзия  македонизмът да продължава да се приема за нещо единно. Всъщност легитимирането на превърнатия отново в държавна политика и силово налаган и днес сърбо-руско-югославско-комунистически македонизъм по своята същност, освен че е антибългарски, е и антиевропейски. Политическа слепота е да не се вижда, че той е в услуга на нарастващите амбиции на Белград за изграждне на „сръбски свят“ с антиевропейска насоченост, зад който открито стои Русия и все по-активно Китай. Тези факти и тенденции заслужават много по-задълбочен анализ на фона на нарастващата агресивност на Русия и открито декларираните ѝ амбиции да запази Балканите за своя приоритетна зона навлияние.

Съвсем друга роля би имала РС Македония, когато нейния елит, в съгласие с фактите признае, че македонската политическа нация възниква на основата на българската. Това, на основата на договора ѝ с България и с легитимацията на ЕС ще стабилизира държавата и ще ограничи външните влияния върху нея. С този държавно следван и признат от България македонизъм двете братски страни биха имали безконфликтно и по-добро съвместно бъдеще в европейското семейство.

При досегашното поведение на политиците в Скопие българското искане за спазване и прилагане на вече подпсани договори трябва да се подкрепи и от нашите партньори. Очевидно е, че стриктното и цялостно изпълнение на двустранния ни договор не е въпрос на двустранни отношения, а е тест за бъдещото поведение на РС Македония в ЕС.

Анализаторите – чужди и наши - би трябвало да отчитат освен негативните реакции в Северна Македония от българското вето, но и масовата драстична негативна промяна в българското общество в резултат на разочарованието от поведението на македонските политици. Те създават опасна хранителна среда за избуяване на антиевропейски и антинатовски  настроения. Травматичен е спомена, че под външен натиск след Втората световна война в името на светлото комунистическо бъдеще на Балканите, Европа и света жертваме своите национални интереси. Някак си сраховито се набива аналогията, че сега отново ни натискат, този път в името на общото евро-атлантическо бъдеще на Балканите, Европа и света пак ние да жертваме своите национални интереси.

За всички трябва да стане ясно, че проблемите на евроинтеграцията на РС Македония не са в София, а в Скопие. Именно там те трябва най-сетне да скъсат с мухлясалите щампи и стериотипи и осветят често нелицеприятните моменти в своята история и съзнание. Те са, които трябва да решат кои са, какви са и накъде искат да ходят. Ние благосклонно ги чакаме от десетилетия – можем да почакаме още.

Автор: доц. Лъчезар Стоянов

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase