Това, което следва, не е твърде хубаво. Но то може да се окаже най-добрата налична възможност в една криза без добри опции.

Руският президент Владимир Путин не крие, че би желал някакво политическо споразумение със Запада. Германското списание "Шпигел" току-що публикува изтекъл официален руски меморандум, който определя рамките на предложена голяма сделка, според която Путин оттегля близкия си съюзник - сирийския президент Башар Асад, в полза на друг проруски режим, който поне ще престане да убива собствения си народ. В замяна Западът признава онова, което е публична тайна от няколко десетилетия - че Сирия е руска сфера на влияние в Арабския свят, пише Робърт Кътнър в "Хъфингтън пост".

След това САЩ, Русия, Иран и останалата част от голямата коалиция могат да се заемат със спешната задача да елиминират или поне драстично да отслабят "Ислямска държава". Напредък към отстраняването на Асад бе набелязан на стратегическа конференция за Сирия, състояла се тази седмица във Виена, в която участваха висши дипломати от САЩ, Русия, Ирак и още няколко страни. До голяма сделка не се стигна, но идеята сигурно ще изплува отново на срещата на върха на Г-20, която в момента тече в Турция.

До атентатите в Париж Западът не проявяваше почти никакъв ентусиазъм към такъв подход. Путин, в крайна сметка, е гангстер, повел Русия по експанзионистичен път. От друга страна, може би една голяма сделка с Путин срещу ИД не е толкова налудничава идея. Като част от сделката САЩ и Русия трябва да постигнат известно разбирателство как да стабилизират обстановката в Украйна, вероятно като се признае руската сфера на влияние в източната, рускоезична част на страната. Това също не е хубаво.

Но после великите сили ще получат реален шанс да върнат заграбените от ИД територии в Сирия и Ирак и да възстановят стабилността в Сирия. Това на свой ред ще отслаби потока от бежанци, заливащ сега Европа и увеличаващ гласовете за крайно десните партии и подкопаващ устоите на Европейския съюз. Може би пък тази сделка не е чак толкова лоша.

В момента САЩ, Русия и в известна степен Иран водят, всеки за себе си, несъгласувани военни действия срещу ИД, вместо да си сътрудничат. Това си е направо безумие.

Значи ли това, че загърбваме обещанието си за една демократична Сирия? Не че някои от режимите в Близкия изток са демокрации тип "Джеферсън", или че имат шанс да станат такива в обозримо бъдеще.

По време на Втората световна война САЩ и много по-репресивната Съветска Русия бяха съюзници срещу още по-лошия нацистки режим. Ние предоставяхме на Съветите помощ по договора "Ленд лийз", за да им съдействаме да унищожат Вермахта след най-грубата грешка на Хитлер - нахлуването в Русия.

Когато краят на войната се очерта, британският премиер Уинстън Чърчил пое инициативата на конференцията в Ялта през февруари 1945 г. за договаряне на сферите на влияние, признавайки претенциите на Сталин към васалните държави на СССР край неговите граници. Това също не беше хубаво, а направо скандално.
Това, което Западът на даде на Русия, Сталин си го взе с военна окупация. Но алтернативата вероятно бе преход от изтощителна война срещу Хитлер към реална война срещу Сталин. Никой не искаше това. Необходими бяха още 40 години, за да се стигне до окончателния крах на комунизма.

Чърчил имаше навика да прави подобни сделки. След Първата световна война именно той прекрои Близкия изток и създаде сегашните шейхства и кралства: частично по геополитически причини, а частично, за да се сключат сделки между васалните държави и западните петролни компании. Това също не беше никак хубаво и подготви почвата за голяма част от днешните антизападни бунтове в региона. И ето че нещата се повтарят.

Но т.нар. "реалполитик" има както наистина грозни, така и не толкова грозни варианти. Близкоизточният империализъм на младия Чърчил беше безчинство, последиците от което Западът изпитва като бумеранг след почти един век. Чрез сделката в Ялта през 1945 г. Западът може би даде на Сталин повече територия, отколкото трябваше.

От друга страна, военновременният съюз с отвратителния съветски диктатор беше абсолютно необходим, за да бъде разбит Хитлер. Което ни връща пак към Путин.
Някои коментатори, сред които експертът по Русия Стивън Коен, смятат, че Западът носи най-малкото частична вина за това, че Путин сега е наш враг. Русия, според Коен, има законни интереси в сферата на сигурността като всяка друга велика сила. От гледна точка на Русия разширяването на НАТО до самите руски граници и конспиративното сваляне на промосковското правителство в Киев бяха безпричинни провокации. За тази си позиция Коен бе охулен както в леви, така и в десни публикации.

Аз не споделям анализа на Коен, но той е прав в едно. Русия и САЩ имат някои потенциални общи интереси.

Терористичните нападения в Париж показват, че ИД и нейните местни симпатизанти са в състояние да удрят по цивилни цели почти винаги, когато им скимне. За разлика от Ал Кайда ИД е частично децентрализирана и е много по-трудно за полицията и разузнаването да я инфилтрират или следят.

От друга страна, фанатиците имат склонността да преиграват, точно както Хитлер катастрофално преигра, когато нахлу в Съветска Русия. С последните си действия ИД също преиграва.

През последните седмици ИД или нейни симпатизанти взривиха руски граждански самолет и взривиха чрез атентатори самоубийци квартал на Бейрут, контролиран от "Хизбула", освен сегашните варварски атаки в Париж. Това може да съответства на изопачената представа на ИД за света, но е проява на стратегическо безумие. Не можеш да нападаш всички, без да съюзиш всички срещу себе си.

Не е случайно, че меморандумът на Путин изтече в германско списание. Канцлерът Ангела Меркел, израснала в окупираната от Съветския съюз Източна Германия, говори добре руски. Путин пък, който бе агент на КГБ в Германия, говори добре немски. Двамата лидери си говорят поне веднъж седмично. Идеята за такава голяма сделка със сигурност е привлекателна за Меркел, тъй като бежанската криза все повече застрашава нейното лидерство в Германия.

Голяма сделка с Путин е все още на далечен прицел. От вътрешнополитическа гледна точка първоначалната последица ще бъде вой от страна на десницата. Но ако в резултат бъде прекратена гражданската война в Сирия, ако бъдат върнати отнетите от ИД територии в Сирия и Ирак, ако бъде облекчена бежанската криза и бъде отслабена способността на ИД да заплашва Запада, освиркванията могат да прераснат в приветствени възгласи.

В страна като нашата, която високо цени демокрацията, подобен тип реалполитик никога не е хубав. Освен това може да бъде изпълнен добре или зле. Той има стратегически смисъл само когато всички други опции са по-лоши.

Авторът е съредактор на "Американска перспектива" и професор в университета "Брандейс". Последната му книга е "Затвор за длъжници: Политиката на икономии срещу възможността".

/БТА/
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase