Две - три палави жени и Барселона...

Отново брак, приятелство, изневери, развод, любов и пак изневери... Уди Алън не се отдалечава от дълбоко отъпканите си теми.

Затова пък бягството му е друго - географско.

Режисьорът потапя фриволните си настроения за любов и още нещо из слънчева Испания, поднесени от акустична китара и неспокоен дух на неспиращ темперамент.

Филмът е “Вики, Кристина, Барселона”.

Страната на тореадорите е красива, цветна, крещяща и противоречива като двете момичета – Вики и Кристина – приятелки от детството, но в настоящето доста различаващи се.

И на тях ще им е нужно време, за да свикнат със свежестта на испанската атмосфера.

Историята е разказана плавно, забавно и отново се оповава на силата на думите. Диалозите при Уди Алън познато се стрелят един през друг. Изпреварват мислите, въпреки че са изключително премислени.

Любовта тръгва на пътешествие. Прелита през отделни страни, градове, селца.

Каца до строги девойки и леконравни жени и бързо се приплъзва до бесни испанки, нетърпящи фалша, но и непонасящи спокойствието.

Историята тръгва от редуващото се недоверие на Вики и Кристина, които разминават симпатиите си със загадъчния художник Хуан Антонио, изигран от Хавиер Бардем.

Типичният испанец, в когото може да се влюби и праволинейната Вики (Ребека Хол), и своенравната блондинка Кристина (Скарлет Йохансон).

Плавно любовният триъгълник измества ъглите си и персонажите се прегрупират.

Появява се рошавата, непресторена и крайна и в крайностите си бивша съпруга на Антонио, пречупена през светоусещането на Пенелопе Крус.
 
Актрисата повече прилича на цветен образ от филмите на Алмодовар. Начумерена, истерична и готова да гръмне или нареже всеки момент себе си и света.

Алън знае как да опише подобни чувства. Черпи вдъхновение и от личния си живот, когато разделите и събиранията му се оглеждат в неговите филми, в които често и той се снима.

Даян Кийтън, Миа Фароу са само част от разнообразните му връзки, които са увековечени на екрана.

Но в този филм Уди Алън е замразил познатата си ехидна усмивка. Липсват и печалните смехории, които иронизират монотонното и твърде човешко битие, от което всеки иска, но никой не е успял да се откъсне.

Слънчева Испания не позволява на скептичния режисьор  такова недоверие към новите му персонажи.

Този път авторът на правещите се на недокачливи герои, пълни с лабиринти отношения и многословни истории не си позволява да уличи нечия вина.

Всички персонажи са еднакво, но посвоему щастливи и нещастни, търсещи и преоткриващи.