Лазаре, стани!

Новият спектакъл на театрална работилница Сфумато е "Лазар и Исус" на Иван Добчев. Направен по едноименния разказ на Емилиян Станев, той проблематизира въпросите на вярата и неверието.

Самият автор определя текста си като "апокриф", а режисьорът вече е имал спорове с църквата, както подобава на творение извън канона и извън четирите евангелия.

Представлението ни потапя дълбоко във водите на ранното християнство. Главният персонаж е Лазар – кротък луд, който вижда отвъд видимото и е свръхсетивен.

Двете му сестри плетат като мойри тъканта, с която е захванат за земята, докато той протяга ръце към лъчите, водещи го нагоре.

След като става пряк участник в най-голямото чудо – Възкресението – той се променя коренно.

Завърналият се в света на живите е видимо същият, но е същински променен, подменен – предишното “непораснало дете” се е “събудило” мрачно и овълчено, лакомо втренчено в благата, които му открива светът на възрастните.

И познанието на този свят, съчетано с неверието за отвъдния, води Лазар, заедно с Юда до... под кривата круша...

Преходът заплита в себе си доста въпроси и проблеми както на теологията, така и на философията, а и на психологията.

Виждаме детето – символ на чистотата и най-близък до Бога образ. И ако в Християнската (а и в съвременната) традиция инфантилният, лудият е низвергнат и съжаляван, то в това представление, той по-скоро е богоизбран, провиждащ именно заради близостта си с човешката невинност и доброта.

Чистотата на душата се оказва онази tabula rasa, върху която може най-добре да бъде написано божието слово със светлина. Тя обаче е невидима за нормалните хора, затънали в живот-инквизиция, в който прероденият Христос може би не е добър, може би не е истински, може би е поредна измама.

Светлината за Лазар преди Възкресението е онази светлина от "Мита за пещерата" на Платон, която дава знанието, че нищо не е реално, че всичко е само сянка на Истината и Доброто в света на идеите.

От теологична гледна точка тази светлина е раят преди първородния грях, преди знанието и осъзнаването на реалността. Светът обаче е дуалистичен (това е изобразено по прекрасен начин чрез сценичното решение с ангелите, които ту говорят като божи слуги на Лазар, ту му шепнат с думите на Сатаната).

Идването на Исус в него, чудесата и речта му, която кара хората да занемяват, довежда до Познанието. Него получава Лазар при Възкресението, а то за съжаление означава порастване, тишина, самота, тъмнина.

Вече е невъзможно сливането със света (символ на божественото и в будизма и хиндуизма). За сметка на това все по-често се проявява човешкото – желание, материализъм, лакомия.... Знанието отблъсква от вярата, разумът води до неверие, неверието те прави слаб, страхлив, греховен.

Секуларизмът отрича просветлението и го побеждава (абсурдните и забавни образи на садукеите които "играят" на Христос и на вяра). Но когато си изоставен от демоните и ангелите в тъмнината, когато останеш сам, затънал в страха от предстоящото въскресение, но и в страха от тъмнината на онова, което е отвъд, заклещен без капка надежда, си мислиш "Защо Исус дойде?"

И отговорът, който спектакълът дава е... за да даде вяра на тези, които не са я имали, и да я отнеме на онези, които са я виждали...

Великолепната актьорска игра и режисьорските и авторски идеи правят от разказа движеща се картина на идеи и колебания. Водещ мотив в нея е раздвоението, противопоставянето на горе-долу, светло-тъмно, добро-зло, вяра-неверие, смисъл-безсмислие. Но тя не ни въвлича емоционално – дори напротив.

Въпреки тежката атмосфера, през цялото време в мен беше провокирана мисълта. Асоциациите при всеки монолог, всяка пауза и нов обрат се сменяха като в калейдоскоп, провокирани от всички образи и решения.

Сценографията на Владимир Славов и осветлението придават на действието дълбочина и многостранност, а музиката на Асен Аврамов я правят, по думите на режисьора, специфична "литургична драма". И въпреки наистина чудесната работа на екипа, от време на време неизбежно си представях как този спектакъл ще изглежда на една голяма, внушителна и висока сцена, с повече осветление и малко по-отдалечена от зрителя.

Замислен за пространството на Пловдивския театър, "Лазар и Исус" като че ли повече ще подхожда именно там. Защото ми се струва, че тези герои, подобни на персонажите на Толстой и Достоевски са толкова далеч от нас, че единственият начин да ги възприемем без да се почувстваме задължени да се идентифицираме с тях, би бил да ги видим отстрани.

Така драматичните, изкрещени моменти, лудостта и широтата на смисъла няма да стоят като отскачаща наелектризирана енергия между публика и сцена, а ще ги направят едно цяло...