Любовни капризи

Неведнъж съм признавала, че макар театърът да е голямата ми любов сред изкуствата, доста рядко нещо ме разсмива на сцената.

Е, точно това ми се случи на представлението на Драматичен театър Ловеч “Капризите на Марияна“.

Странното е, че става дума за текст на Мюсе, когото сме свикнали да гледаме в далеч не толкова комични сценични реализации.

В случая обаче, макар да говорим за представление, което е далеч от съвършенството, си признавам – смях се от сърце.

Историята разказва за болни от любов обитатели на малко градче. По-точно Челио се влюбва в младата и наскоро омъжена за смешния градски съдия Марияна.

След месеци безуспешни (и фалшиви) серенади той моли за помощ братовчеда (очевидно недоброжелателен) на съпруга на възлюбената.

Октав, макар да се съгласява да помага, сам се оказва оплетен от Марияна, която също се влюбва в него.

Цялата тази любов и страст, както обикновено, не водят до добро. И всеки от персонажите започва да се променя, тласнат към бездната на неосъществимите желания и изгарящата страст, така типични за Мюсе.

Отдавна знаем, че с любовта шега не бива, обаче режисьорската интерпретация на тази препълнена с влюбени драматична история изглежда точно като някаква несериозна игра на театър.

Не твърдя изобщо, че интерпретацията трябва да е мрачна като самата пиеса, нито поставянето й на сцена да бъде на всяка цена в рамките на трагедията, каквато „Капризите на Марияна “ е.

В случая обаче имаше няколко неща, които правят постановката откровено несполучлива.

На първо място опитът на режисьорката Гергана Тодева да направи персонажите съвременни, да намери нови смисли в отношенията им, лични интерпретации и аргументации на репликите им е добър.

Но в един момент всички тези окраски към диалозите и монолозите ("Марияна кара ко-ле-ло”) стават не просто излишни, ами и отвличат вниманието от смисъла, който води развитието на сюжета.

Въпреки великолепната и изобретателна игра на младите попълнения на Ловешката трупа - София Бобчева, Борислав Веженов и особено Христо Терзиев, техните персонажи не са изградени и трансформациите – следствие на любовта, които им се случват, идват наготово.

Те нямат шанс в рамките на поставените задачи да извървят целия път от началото (леност, инерция, скука) до крайното си екстатично и саморазрушително състояние.

Затова някои решения, които характеризират всеки от тях, изчезват и се появяват, като оставят публиката да се чуди например защо в началото Марияна лази по моста от страх, а накрая притичва весела и окрилена от любовта и капризите си.

Музиката на постановката (фалшива латерна и акапелно помрънкване) не помага особено да се замажат тези грешки.

Накрая, вместо да се питаме може ли човек да умре от любов, си задаваме въпроса как е възможно да се смееш от сърце на чужда трагедия и едновременно с това да ти е ужасно скучно.

“Капризите на Марияна“ е в Драматичен театър Ловеч на 17 декември от 18,00 часа.

Вижте откъс от представлението: