Кратко към края

Киното в Балчик продължи панорамното оглеждане в най-новите търсения на младите режисьори.

Все повече се вижда как късата форма в киното набира скорост и отдавна е загърбила нивото да се учи.

Не случайно и някои от най-големите професионалисти се обръщат именно към кратките филми, събирайки няколко разказа в едно послание.

Само до преди няколко години режисьори от цял свят проследиха реакцията на една от най-големите световни трагедии, в които бе атакуван световния търговски център в Ню Йорк.

Филмът, наречен „11 септември“ бе заснет от 11 режисьора от различни националности, които поясниха гледната си точка (общо 11) за трагедията.

За 60-тата си годишнина Кан предложи на най-добрите майстори в седмото изкуство да застанат от страната на зрителя и да заснемат неговите емоции във „Всекиму своето кино“.

Имаше и други късометражни филми, събрани в един. Историите са режисирани от майсторите на любовните филми - Антониони, Содърбърг и Уонг Кар Уай в „Ерос“...

Програмата в Двореца продължи да доказва, че това кино тепърва ще се развива и ще доказва на какво е способно.

Нищо чудно кратката форма съвсем скоро да се превърне в по-достъпна и предпочитана за зрителите, които все по-често нямат време да изгледат един пълнометражен филм.

И ако имаше години, в които фестивалът в Балчик не показваше най-добрите постижения от тези филми, то на 6-ото издание програмата наистина ни срещна с много добро кино.

„Градът на крановете“ на Ева Уебър ни качва високо, за да погледнем от гледната точка на стърчащите машини. Те са толкова бавни, колкото е плавна панорамата над града -  описваща и анализираща.

Най-съдържателен през тези дни бе „Зохар“ от Израел. Неговият режисьор Ясмин Новак ни вмъква в ежедневието на 16-годишната Зохар.

Героинята живее с майка си и по-малката си сестра. Трите се намират в доста трудно финансово положение и живеят в беден квартал в южен Тел Авив.

Зохар е раздвоена между усилените спортни тренировки и задълженията си към семейството, където трябва да помага на майка си.

Историята става по-красива, когато се появява едно момче, правещо опити да открие първите прояви на женственост в Зохар.

Другото от най-добрите предложения за тези вечери дойде от Хърватска и Словения .

„Дупката“ ни поваля в трап, намиращ се в двора на селска къща. Там се крие от живота хърватският ветеран от войната - Степан.

В това бомбоубежище не може да го извади нито майка му, нито брат му, дори и синът му. Прави го едно писмо.

„Семеен портрет“ на Мариан Крисан противопоставя традициите на съвремието в лицето на млади рокери, искащи да се оженят без да спазват поверията на предците си.

Уловено е бъдещото семейство и неговите близки – родители, приятели в най-обикновените им пози.

Без да си придава важност, докато глади поредното изпрано пране, майката на момчето дава своите разумни аргументи защо желае светът да върви по старому. Младите имат своя позиция.

Без излишен драматизъм, съчетал малко смешното и забележимо тъжното, филмът разпределя миналото и настоящето – с неговата граница и същевременно приемственост.

В международната програма участваха и няколко филма от България.  Един от тях е „Плейстешън“ на Петър Станков, който ни събира около петима приятели.

Вкарва ни в техните разговори, докато пушат марихуана и обяснява техните мисли и хумор.

Последствията от действията им, добри или лоши - са част от всекидневния ни живот -  като Playstation.

Много силно бе и анимационното кино. Най-доброто идва от Русия - „Бедни ми Йорик“.

Режисьорът Сергей Гордеев се заиграва с едни от най-трагичните реплики в световната литература, изречени от Хамлет.

Смешката се случва, след като аниматорът ни потапя в отвъдното.

Всичко става, заради героя, ровещ във вечното и достигащ до костите на Хамлет.

Това, което е изровено се оказва главата на вечния Шекспиров персонаж, който винаги нещо мисли.

Има нещо гнило не само в Дания, защото филмът за малко ни пренася и при вятърните мелници и борбата на друг герой, надминал епохата и автора си – Дон Кихот.