Да започнем от организацията – добра. Тоалетни – навсякъде и в изобилни количества. Полицаи – също. Храна и напитки (бири, де) – също. На стадиона – спокойно и приятно. Никакво блъскане. Хората наоколо – хора, не животни.

Не знам колко са били хората (тук казват, 35 хиляди, нищо, де, това може да се провери), аз очаквах стадионът да е фрашкан, ама не беше съвсем. Стоях към края на стадиона, но виждах перфектно всичко на екраните. Те бяха няколко, ама за това после.

Отпред е била голямата блъсканица, но подозирам, че там не се е виждало както отзад, защото там си нямат големи екрани.

Видях задника на Дейв! Да! Показаха го в близък план! Хе-хеее! Видях задника му!

Отначало малко се разочаровах и подразних. Нищо специално не се случи, нито се случваше. Депеш излязоха, и засвириха. Имах усещането, че искат просто да избутат този концерт – поредния. Дейв си правеше заучените движения и пози, отмяташе с едно такова заучено движение косите си назад.

Но към третото – четвъртото парче нещата се промениха, напрежението набра скорост и порасна, засили се, кулминира, пак кулминира. Това професионалистите музиканти го усещат, то им е много добре познато, те плуват в свои води, знаят какво да правят, знаят какво да направят, знаят как да държат и управляват публиката.

Те тогава усетих как те промениха решението си просто да избутат един концерт. Няма връщане назад, ти даваш себе си тук, сега на тази сцена, на тази публика. София! Сооофияяяя!

И те се дадоха...

Получи се точно така, както трябва да се получава на всеки концерт.

Нямам думи...

Когато засвириха "Personal Jesus", напрежението вече се натегна – напрегна – ескалира и се получи онази магия, която съм виждала не много пъти, и за която са ми разказвали музиканти.

Получи се онази магия, за която си мечтае всеки музикант. Магическият триъгълник: аз – публика – музиканти. Всички дават и вземат, поемаш, поглъщаш и даваш, отразяваш.

Видях го в очите на музикантите. Възбудата беше превъзбуда. Заразявянето беше масово и пълно. Нямаше човек, който да не пее с цяло гърло, нямаше невдигната нагоре ръка.

Всички ръце горе. Море от ръце: наляво – надясно – наляво – надясно. Камерите показваха това море от хиляди ръце. Аз съм там, ти си там... да откачиш! Всички откачиха.

Режисирано беше перфектно. Мониторите бяха няколко, тези, по средата, се движеха напред и назад, нагоре и надолу и по диагонал. Синхронно. И несинхронно. Респектиращо. Впечатляващо. Внушително.

Показваха ту музикантите, ту клипчета, които НЯМАШЕ КАК да не въздействат. Специални клипчета, с внушителни, внушаващи елементи – розата, която разцъфва точно в кулминационния момент; жената в близък план, жената, която се гримира бавно, мига, слага грим... спокойствието.

Жената гола и онези странни червени птици с извити клюнове, които крачат бавно. Осветление. Тъмнина. Червено. Синьо. Лудост. Всички пеят. Един глас. Един певец. Един китарист. Един барабанист.

О, солото на барабаниста беше гениално! Депеш СА! Няма какво да кажа. Депеш са гениални, Депеш са професионалисти.

Редуването на клипчетата и кадри от сцената... Точно премерено, добре аранжирано. Нямаше нищо излишно, нищо дразнещо, нищо вповече или в по-малко.

Поемаш, колкото ти дадат. А те дадоха всичко. То бе достатъчно. Бях заситена. Съм заситена. Не исках още, още, още, макар че крещях с всички след края на концерта.

Наситих се и не искам на друг концерт на Депеш да ходя, защото Депеш са ми ясни. Аз видях повече, отколкото допусках, предполагах и исках да видя. Видях музиката неподправена, музиката в мен. Видях задника на Дейв :))

И съм доволна. Много съм доволна! Браво!

Благодаря!

Критикът (Кирил):

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase