Един рошав филм.

Признавам си, че никога, никога не съм харесвала Антъни Мингела. И когато за първи път гласнo казах, че според мен „Английският пациент” е тъп, трима човека на улицата се обърнаха към мен, готови да ме линчуват като най-нечувствителния човек на земята.

Истината е, че когато за първи път гледах „Английският пациент“, заспах на 15-тата минута. След това поканих гости - да го гледаме заедно и издържах до момента, когато той оставя прекрасната и умираща Кристин Скот Томас в пещерата.

След това бях многократно порицавана как не разбирам от изтънчено и красиво кино и как е невъзможно Антъни Мингела да е виновен за тоталното ми безразличие към случващото се на екрана.

Естествено, това ме амбицира да се опитам да разбера режисьора поне малко по-добре. И аз се насилих да изгледам „Trully, Madly, Deeply”, „Таланливият мистър Рипли” и „Студената планина”.

Резултатът беше двойно по-голямо отегчение от този режисьор и от жените, които носят книжки със себе си и по средата на важни сцени си хлопват главата някъде. А актьорите, режисирани от него, ми харесваха все по-малко.

Не че Джъд Лоу е правил някакви невероятни роли, но и аз, като всяка тийнейджърка, си падах по студеното му английско излъчване и вечния му пeрсонаж на противоречив, леко коварен и страдащ красавец.

Жулиет Бинош е прекрасна и мила. И направо скучна за мен във филмите на Мингела. Колкото до Натали Портман, Рене Зелуегър и Никол Кидман, едва ли има сила на земята, която да ме накара да не ги харесам. Въпреки това "Студената планина" направо беше слаб, според мен.

И така, отиваме към хита на тазгодишната Киномания – новото от Мингела – „Взлом”.

И аз чувам много хубави неща за филма – дори от хора, които също не харесват режисьора и на чиито вкус имам доверие. Затова изпускам нечовешкия начален монолог на Джони Деп в „Развратникът” (единственото хубаво в целия филм, който се излъчваше по същото време с „Взлом”). И отивам с жестоката амбиция да харесам разтапящия сърцата Антъни Мингела.

Желанието ми да вляза в клуба на феновете му обаче се увенча с пореден провал.

Във филма един млад и скоклив босненец прави акробатични номера по покривите. Докато не достига до стъкления таван на фирмата на двама архитекти и не ги ограбва. Всичко друго, освен лаптопа на единия собственик, отива при чичото на момчето. Но в този лаптоп малкият се запознава с работата и живота на героя на Джъд Лоу.

Той е женен за прекрасна чужденка, която има дъщеря-акробатка, страдаща от  безсъние. Тези проблеми в семейството водят до напрегнати отношения и постоянни караници.

Другият архитект пък е с второстепенна роля – защото е влюбен в несправедливо заподозряната в обира чистачка на офиса.

Та както често се случва във филмите на Мингела, историите се преплитат по странен начин. Момчето решава да върне на диск част от информацията на лаптопа при следващия обир. Тогава Джъд, който междувременно се заиграва с една проститутка, го проследява до дома му.

Решава да види що за човек е и на следващия ден се завръща. И се запознава с майка му – източноевропейка, която е изиграна много приятно от Жулиет Бинош.

Тя е шивачка и е нещастна, заради проблемите с бягството, родината, миналото и сина си, който не ходи на училище (защото предпочита да краде и да подскача). И от дума на дума, от кръпка на кръпка, двамата започват любовна връзка.

Тогава Джъд, малко неаргументирано защо (обща черта на действията на героите на Мингела), оставя на малкия крадец своя визитка – уж за да му помогне за бъдеща кариера на архитект. Когато синът разбира с кого си има работа, нещата се объркват тотално.

Следват злополука, предателства, дилеми, тежки катаклизми и решения, и хепиенд.

Цялата история е странна и оригинална, но непрекъснато в главата ми се блъскаше въпросът „Защо???”. И не разбрах.

Може би поради липса на мъдрост, аз не харесвам истории и действия, които висят във въздуха като мокро пране без простор.

Не обичам с нетърпение да си гледам часовника в киното.

Не искам да ме държат час и половина в напрежение и накрая да се чувствам крайно неудовлетворена от резултата и развръзката.

Не обичам да съм тотално извън филма, да гледам какво се случва и така и да не ми стане ясно защо има поредица от самоцелни решения.

Може би просто не съм дораснала да разбера този вид кино... Но вече все по-малко ще е мазохистичното ми желание да гледам филми на този режисьор като идеалния зрител – непредубедено и с желание да ми хареса.