В Народния театър Белослава - да бъде винаги такава!

Една стара арабска поговорка гласи, че ако нещо се случи веднъж, не е задължително да се повтори. Ако обаче се случи два пъти, със сигурност ще има трети.

В такъв случай аз със сигурност от сега си запазвам един ден от декември 2007, когато да послушам Белослава в Народния театър.

Миналата година концертът беше по повод на новия й албум "Слушай ме". Тогава певицата представи всички песни в оригинални нови и различни аранжименти, направени, естествено, от нейната "половинка" в музиката Живко Петров.

Тази година чухме най-новото от двамата преди да бъде издадено (всъщност, композиторът има основен принос към всичко, което Белослава е направила досега). То Живко с когото и да работи, прави хубави неща (най-малкото 90% от добрите български поп-парчета са негови).

Аз лично предпочитам да го слушам наживо - където и да е, с когото и да е. И да му се възхищавам на каскета, тирантите и безумния талант. С Камелия Тодорова беше направил доста качествени неща.

Но когато са заедно с Белослава, химията на сцената просто те заразява като азиатски вирус, предаван със скоростта на звука по музикално-сърдечен път. И принципно лайфовете им в софийските клубове са общо взето еднакво добри с по-големите им изяви. Но грандоманията си е грандомания. Тяхната е за добро. Толкова за добро, че успя да ме успокои след неуредиците с поканите и билетите и традиционното закъснение на шоуто - по български.

Концертът в Народния започна със "Слушай ме". И ние се подчинихме безропотно и слушахме внимателно цял час.

Стилът беше нещо средно между chill-out, fussion jazz, леко фънки и много нежно. В случай, че сте направили грешката да пропуснете Белослава наживо, гласът й е дълбок, пеенето - чисто, с леко и галещо слуха вибрато.

Особената бленда и нежната й и изпипана фраза те пленява веднага и те отнася назад - във времето на старите певици, които с три тона показват как се пее и как се чувства джаз. Освен това те кара и ти да го чувстваш (и да го пееш - ама много тихо, за да не те прасне съседът по място).

Сценографията и осветлението на концерта бяха съвсем в съзвучие с основната идея на шоуто. Дело на Никола Тороманов – Фичо, те представляваха перфектна комбинация от черни и бели тонове и поток от светлинна феерия, която променяше пространството и цветовете.

Съвсем естествено, и музикантите, които свиреха не бяха случайни. Освен гуруто Живко Петров, на сцената бяха Лили Йончева (перкусии), Георги Дончев (контрабас), Димитър Семов (барабани).

Бяха и тромпетистът и китаристът на Please Shut Up Band - Росен Захариев и Мирослав Иванов, макар че когато става дума за такива музиканти (визирам всички споменати), едва ли има каквато и да било принадлежност - те просто са навсякъде, където се прави качествена музика.

И като стана дума за такава, на сцената заедно с Белослава попя Любо от Те и вече хипер известният beat-boxer Red One (Александър Долапчиев).

А публиката беше искрено разчувствана, когато Белослава отправи романтичен поздрав към непозната и много мила някому Венета на трети балкон.

Така весело и леко мина целият концерт. Не без бисове, разбира се.

На първия певицата изпя любимата ми (и първа изпята заедно с Живко песен ) "Забравих си шала/ Забравих и теб до мен". На втория ни зарадва с импровизация върху "Mas Que Nada" на Сержо Мендес. С трети не я измъчихме.

Накрая си тръгна, а аз пих мартини. С много маслини.