Ако все пак го гледат, най-вероятно нито ще плачат, а още по-малко - ще се смеят. Поне на мен нито едното от двете не ми се случи...

Вавилон е третият филм от поредицата - след испаноезичния "Amores perros" и тъжно-трагично-потресаващия "21 грама".

Не знам колко тежи душата ми откакто гледах втория. Обаче, след последния, със сигурност съм запиляла 5-6 грама от въздишките. Защото на филмите на тежкия мексикански тандем Алехандро Гонсалес Иняриту и Гийермо Ариага (съответно - режисьорът и сценаристът), аз доста често въздишам.

И това го осъзнах преди няколко дни в киносалона, когато някъде по средата на филма, музиката, събитията и актьорите просто ме бяха смачкали на стола и притиснали между стените на цялата мъка, която може да се стовари от един екран. И аз се сетих как малките деца въздишат, когато не могат да понесат това, че не ги разбират, че не ги слушат, че не става това, което искат.

Героите от филма също със сигурност не могат да се похвалят, че са разбрани. Главната тема на Вавилон, както се очаква и от заглавието, е именно нарушената комуникация между хората.

И да - за разлика от интимния "21 грама", който се случва в един град, "Вавилон" показва как страданието и липсата на другия са проблем на целия свят. Действието се развива паралелно в Азия, Африка и Северна Америка.

Две невинни деца играят с пушка някъде в Мароко. Семейство търси себе си и загубената си близост на същото място. Но намира случайния изстрел от оръжието и се сблъсква с трагедията на оцеляването сред хора, които дори не разбират и дума от това, което им се казва.

През това време в САЩ и Мексико децата им, поверени на бавачката - мексиканка, изживяват трагични събития, които са опасни почти толкова, колкото и тези, които се случват на родителите.

На другия край на света, в Япония, глухонямо момиче среща всекидневни проблеми с връстниците си, които се отнасят към нея като към негодна за общуване. Трябва да обърнеш внимание на актрисата, която играе тази роля, защото тя е толкова прекрасна, истинска и вълнуваща, че просто никак не се учудих, че е номинирана за куп престижни награди.

Всъщност, традиционно филмите на Иряниту са толкова сериозни, че никой не може да си позволи и секунда фалш. А когато виждаш в очите на героите му страданието, няма как и да не си му съпричастен.

Брад Пит, на когото тази години определено му върви на хубави заглавия и големи хонорари, във филма играе страхотно. Не се прави на красив, близките кадри на състареното му от гримьорите лице са нечовешки и едва ли някой би го обвинил в сладникавост, дори когато плаче.

Филмът, освен великолепни актьори, история, и сценарий, има и смислена и построена върху онтологична категория идея, която му придава дълбочина и цялостност и го прави част от изкуството кино.

Библейската легенда за кулата във Вавилон, която иска да достигне небето, но в крайна сметка поради голямата дързост на създателите си и прекалените им амбиции, разделя хората и ги наказва да говорят различни езици и да не се разбират, неслучайно е основа на сюжета. Само дето във филма никой вече не строи - те събират разпръснатите парченца на разбитите си сърца в отчаян опит да познаят надеждата.

Нарушената човешка комуникация винаги причинява страдание на човешките души. В романа "Лед" на Сорокин се разказва как един особен вид хора се търсят сред всички останали и, когато се намерят, се прегръщат и да започват да си говорят само със сърцата си.

Може би точно тази порода хора се е изгубила в света, който описва "Вавилон". И липсата на споделянето тип "моята-душа-към-твоята-душа", прави хората нещастни, а грешките - сякаш непоправими. Хубавото е, че накрая на филма има надежда.

Или поне аз така го разбирам. Което обаче не значи хепи-енд. Просто най-важното е да преживееш и да осмислиш какво ти казва Иняриту. Пробвай...може и да ти хареса...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase