Безсмъртие или любов - това е въпросът

Имаше едно време – много отдавна - преди цели 3 месеца, един Тодор Велев, с когото се виждахме често. Но после една вечер той гледа един филм и ми каза, че няма да се срещаме докато не гледам “Изворът на живота” и не напиша нещо за филма.

Така и стана – без никакви други причини под формата на златни змейове и триглави ябълки ние прекратихме живата комуникация. Вчера обаче гледах филма и това писмо, Тодоре, е последното. Оттук нататък само ще се виждаме.

Та значи, приятелю, филмът наистина става за гледане. А щом на нас ни го вдига, както казва една любима пишеща за кино мацка, значи в него нещо има.

Знам, че човек като теб няма начин да не е наясно, че 90% от хуманитаристиката се занимава основно с два проблема – смъртта и любовта. Или в няколко вариации – страстта, страха от самотата и връзката им със смъртта и любовта. Та филмът не прави почти никакви стъпчици встрани от основната линия, която още древните красиви вътрешно и външно гърци са начертали..

Допълнението е нечовешката сай-фай визия и фабула, и приятна линия на търсене на паралел на източните религии, западния рационализъм и вярванията на маите. Филмът установява единство и обща-обобщена система между тях, като накрая дава еднозначен отговор на въпроса “Какво щеше да се случи ако можехме да живеем вечно” (What if you could live forever).

Who wants to live forever не знам, но ще си призная, че този филм е първият и наистина единственият, след който около 5 минути си чертаех разни схеми и си обяснявах какво всъщност става накрая и какво иска да каже режисьорът. Не знам дали заради моментно умопомрачение, ама нещо не достигна до мен много бързо посланието. След прилично кратък вътрешен диалог обаче ми се изясни Разбира се, това разясняване не беше нито просветление, нито ме плесна по челото като истина след дълга мисловна редица на Хюм.

Ясно е, че смъртта е единственият начин за преминаване отвъд страстта и преходността на телесното. Любовта е по подобен начин прекрачване на границите. Тоест, двете съвсем логично си стискат ръцете, когато трябва да нищим безсмъртието и битието-небитие отвъд края на тленното.

Това лежи и в основата на идеята на сценария и поради това основната идея е съвсем конкретна (ако изобщо има нещо конкретно в тази поетична любовна сай-фай психария). Та във филма става дума за следното:

Три любовни истории с подобен край се развиват в три различни епохи.

През 16 век испански конкистадор търси дървото на живота на древните маи за обречените на смърт държава и кралица.

Неврологът Том търси лек срещу тумора, който убива жената, която обича.

През 26 век в Космоса, близо до мъглявината, в която маите са вярвали, че отиват душите на мъртвите, астронавтът Томи пътува заедно с дървото към решението на уравнението на живота, любовта, страданието и смисъла.

И всичко това, накрая се решава като в твоята точна наука, Тодоре.

Не липсва и числото Пи с неговата безкрайност и невероятност. Защото макар отговорът на въпроса как да се завърши книгата, какво да стане, след като точно преди да достигнеш хармония изгубиш всичко, да е еднозначен, филмът дава много посоки на мислене и удоволствие.

Като начало, режисьор е Дарън Аронофски, който вече ни отнесе с “Реквием за една мечта". За него знаем, че снима нестандартно, анимационно, клипово, откачено. Обаче в този филм операторската и режисьорската работа върху картинката е надхвърлила всички очаквания (моите – със сигурност).

Невероятната работа с перспективата, формите, светлината и цветовете за мен е попадението на годината. Освен това има и яката хрумка да използва увеличени микроснимки на химически реакции вместо банални компютърни анимации.

Кадрите са невероятно подчинени на основната идея – симетрични, търсещи хармонята в кръгови форми и съвършени пропорции. 

Това търсене на центричност при ролята на жената е прекрасно противопоставено на кадрите с мъжа, в които той винаги е в средата, център на своята и чуждата вселена. Оказва се че хармонията, намирането на другия е възможно само ако захвърлиш математиката и се отдадеш на първични инстинкти (само не пипай котката на съседа). В крайна сметка ние отдавна знаем, че необяснимото е най-истинско.

Е, в този филм зрителят крачи между неясни идеи и някакво усещане, че нещо чудесно се случва, но е малко тъп за да го схване с интелекта си. Така че за всички, които се кефят на екшъни и плоски нещица - това не е вашият филм.  Тука трябва мисъл, напрягаш се и внимаваш с напъните, че ако не са ти по интелектуалните сили, се хващат хемороиди.

Предполагам, обаче че точно трудното ти е харесало, особено ако си бил в обичайното романтично настроение за любов, нали така, инженер Велев?

Да не говорим за прецизната актьорска игра, която е толкова истинска, че те въвлича на 200% в безумието на въображаемия свят, който изгражда филмът. Да си призная, съм доволна от факта, че Кейт Бланшет и Брад Пит са предпочели висшия актьорски пилотаж във Вавилон (първоначално ролите са били отредение за тях) и са оставили опасния и специфичния на Хю Джакман и Рейчъл Вайс във филма на Аронофски.

Към компанията им с искрено възхищение прибавям и Стивън Макхати в ролята на Инквизитора, който само за един кадър в отдалечаваща се камера направи някакви мимически и енергийни чудеса.

И в крайна сметка истината си остава една – или избираш пръстена, или сока на живота. Или в кръчмата с приятели, или в къщи с жената. Иван Методиев казва "Не докосвай пространствата между думите, за да има къде да се движат звездите". Така че между звездите и необяснимото да кажем, че филмът не е лош. И без повече жестокости в общуването!

Още по темата