Освен споровете около паметника на цар Самуил, тия дни Facebook-мисълта изригна и по още един, да го кажем, културен дебат – за и против "Време разделно".  Лентата по сценарий на Антон Дончев и под режисурата на Людмил Стайков стана най-любимият български филм откакто има българско кино. Тоест за всички времена. Той беше коронясан с пряк вот от зрителите в класацията на БНТ "Лачените обувки на българското кино".

Втори се нареди „Козият рог”, на трето място остана „Оркестър без име”. Под чертата на призовата тройка се наредиха „Вчера”, „Осъдени души” и още класики като „Всичко е любов”, „Опасен чар”, „Крадецът на праскови” „Господин за един ден”…

Извън първите десет останаха други любими български филми като „Рицар без броня”, „Войната на таралежите”, „Топло”, „Да обичаш на инат”, Сиромашко лято”, „Хан Аспарух”, „Куче в чекмедже”, „Баш майсторът”, „Момчето си отива”, „Вилна зона”, „Дами канят”, „С деца на море”… Все наши, истински филми.

Изкуството затова е велико, защото стига до всеки. И всеки си взима от него това, от което мисълта му и душата му имат нужда. А потребностите им, както е ясно, са различни при всеки. И затова се стига до сблъсъци.

Но думата не е за сблъсъците в изкуството сега. Защото изборът на „Време разделно” далеч не е избор за качествата на сценария, режисурата, артистите, декорите, операторите и т.н. Вотът в неделната класация показа друго - че „Време разделно” пасва най-много на потребностите на мисълта и душата на повечето българи днес.

Пасва на принципите им, на съзнанието им. От него излиза, че масовият ни съвременник и днес продължава да страда от турското робство. Има нужда и днес да съпреживява издевателствата, униженията и претопяванията, на които е бил подлаган преди два-три-пет века. Да се чувства горд от изобразения отпор, да предчувства Освобождението…

Така ли е наистина? Така ли беше и когато пак прекият вот на зрителите избра „Под игото” на Вазов за най-любимата българска книга преди години? И все пак има ли разлика между най-хубав, най-любим, най-знаков, най-български, най-вълнуващ, най-четен, най-гледан, най-купуван? И най-накрая... Ти гласува ли за „Време за разделно”? Защото, в скоби, трябва да има надежда, че не си.

Иначе не точно изкуствоведи и кинокритици, но психолози и политици трябва обезателно да разчетат този вот. Нужен е отговор защо днешният българин се припознава повече в борбата за свобода на вярата и на народа във „Време разделно”, а не в битката за свобода на личността във „Вчера” например. Или в опитите за някакъв вид икономическа свобода в „Господин за един ден”. А защо не и в борбата за любов в „Осъдени души”? Или в бунта във „Всичко е любов”?

Българинът се чувства поробен, но защо отново от турското робство? Защо не от границите и преградите, с които се борят героите във „Вчера”? Защо не хареса бунта им срещу статуквото, срещу връзките, не застана масово зад опита им да покажат, че всеки има право на развитие, независимо какъв е баща му и с какво е допринесъл за партията? Това не е ли актуално и по-важно от турското робство?

Защо не се чувства преследван от данъчните, от банките, от далавераджиите и всички, които го мамят и гледат в ръцете, както е в „Господин за един ден”? Това робство не е ли по-страшно днес от онова някога?

Ами борбата на твореца, който се блъска между партията, масовия потребител и нуждата си от свобода да прави качествено изкуство, което е в основата на „Оркестър без име”? Битката между оригинала и подобието му, между стойностното и халтурата, които и днес изкривяват света и създават грешни кодове за принципи и морал. Не е ли по-важна?

Защо масовият българин не се почувства в тези окови, а отново и точно в тези на турското робството? Може би защото политиците са му натрапили това. Защото играта на реплики и дуплики от трибуната  в парламента, телевизиите, вестниците и форумите предпочита да страдаме още по турското робство. А не да се терзаем за свободата на личността си в днешно време, на бизнеса си, на таланта си и всички граници, които са ни сложили пред тях. Тук и сега.

И не, разбира се, че никой не омаловажава турското робство. Нито героизма на българина по време на него, нито зверствата на турците. Говори се, ще се говори и трябва да се говори за това. Но защо масовият българин не е така активен и за съвременните зверства? Да кажем за тези, които се извършват на отсрещния бряг на Черно море. В Украйна и днес има кланета и изнасилвания. Защо не пишем статуси, не шерваме, не питаме кой е виновен, не се бунтуваме поне в интернет?

И да, разбира се, че е безспорно хубав този растеж на патриотизма. Но все пак - защо не чрез „Борис I” или „Хан Аспарух”, а чрез турското робство?

Може би защото политиците не са намерили още някаква изгода и от тях. И всъщност слава Богу!

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase